Защо той внезапно извърши такова ужасно нещо?
Ще узнаем ли някога?
Всички обичаха семейство Ардъло, те от толкова отдавна живееха тук, винаги са се трудили усилено, дори когато не изглеждаше сигурно, че това би могло да помогне, защото цените на реколтата бяха толкова ниски. Но те усилено се трудеха, защото вярваха в това, те бяха солта на земните хора, те обичаха само да работят.
КАК МОЖА ТАКОВА НЕЩО ДА СЕ СЛУЧИ ТУК, В ТРИЙДУЕЙ!?
В АМЕРИКА!!!!???
Но ето какво става, когато разумът спи, мисля аз.
Бих желала да имам отговор, но аз съм само една журналистка, а не оракул.
Бих желала Господ да прави така, че ние да Го разбираме — защо трябва бебета и деца да страдат по този начин? Кое кара един човек така да полудее?
Въпроси, въпроси, въпроси.
Когато намеря отговори, ще ви съобщя.
Никога не го беше направила.
Последният брой на „Интелиджънсър“.
23.
Като се върнах в главната зала на библиотеката, аз прегледах микрофишовете с изданията от Сан Франциско, Бейкърсфийлд и Фресно за убийството на семейство Ардъло. Нищо, което не беше отразено и в Лос Анджелис.
В „Бий“ от Модесто открих некролог за Тери Макинтайър Ардъло. Нейната смърт беше описана като „ненавременна“, за убийство не се споменаваше. Биографичните данни бяха кратки: скаутка, доброволка в „Червен кръст“, завършила с отличие гимназията в Модесто, член на Испанския клуб и на Шекспировото общество, бакалавърска степен от университета „Дейвис“.
Нейните родители Уейн и Филис Макинтайър, сестрите й Барбара Макинтайър и Лин Блоун я бяха надживели. В телефонния указател на Модесто имаше една Уейн Макинтайър. Чувствайки се като престъпник, аз набрах номера и казах на възрастната жена, която вдигна слушалката, че търся роднини на семейство Арджънт от Пенсилвания във връзка с първата семейна среща на членовете на това семейство, която ще се състои в Скрантън.
— Арджънт ли? — попита тя. — Но тогава защо търсите нас?
— Вашето име е включено в списъка, който имаме на компютъра.
— Така ли? Боя се, че компютърът ви е сбъркал. Ние не сме роднини с никакви Арджънт. Съжалявам.
Никакво раздразнение, никаква защитна нотка.
Никаква представа какво е накарало Клеър да се заинтересува от Пийк.
Представих си го в неговата килия как гримасничи, как се върти и как се поклаща, отчужден от всичко. Нервните му окончания даваха накъсо произволно и само Бог знаеше какви импулси се сливаха и боричкаха между, гънките на замъглените му фронтални лобове.
Вратата се отваря и влиза една жена, която се усмихва, готова да помогне.
Новата лекарка. Първият човек, който проявява някакъв интерес през последните шестнадесет години.
Тя коленичи до него и му заговорва меко. Иска да му помогне… да му окаже помощ, каквато той не желае. Помощ, която го дразни.
Ще я пъхне в кутия. Лоши очи.
Продължих да търся във вестниците от Маями някакви материали за семейство Криминс. Некролозите бяха всекидневен специалитет: „Хералд“ ме информира, че Карсън и Сибил Криминс са починали заедно преди дванадесет години при експлозията на яхта край бреговете на Южна Флорида. Един неназован член на семейството също бе загинал с тях. Карсън беше описан като „собственик на недвижими имоти“, а Сибил като „бивша актриса“. Нямаше снимки.
След това попаднах на едно съобщение в „Лас Вегас Сън“ за смъртта на Карсън Криминс-младши при нещастен случай с мотоциклет две години по-късно, край Пим, Невада. Нямаше нищо за по-малкия брат Дерик. Доста лошо; някога беше забелязван. Може би щеше да пожелае да си припомни нещо, ако успеех да го открия.
Паметта на бившия издател на „Интелиджънсър“ Ортън Хацлър беше почетена с една снимка в „Санта Моника Ивнинг Аутлук“. Беше починал в едно крайбрежно градче от „естествена смърт“ на възраст осемдесет и седем години. Само на няколко мили от дома си. Заупокойна служба в Крайморската презвитерианска църква, предназначените за цветя суми да се изпращат в Американската асоциация за сърдечни заболявания. Надживяла го вдовица: Уонда Хацлър.