— Търсила е парите на Криминс — вметнах аз.
— Той сякаш не мислеше така. Срещнали са се на някакво пътешествие, малко цуни-гуни — какво гадно клише! Ако Карсън имаше малко мозък в главата си, щеше да скочи през борда.
— Проблеми ли му създаваше?
Мълчание. Премигване.
— Беше вулгарна жена.
— Твърдяла е, че е актриса.
— Колкото аз съм султан на Бруней!
— Какви трудности му създаваше?
— О, сам знаете! — отговори Уонда. — Пое юздите в ръцете си, искаше да управлява всичко от момента, в който се появи в града. Преобрази се в звезда. Всъщност наистина се опита да създаде театрална трупа. Накара Карсън да й построи сцена в един от хамбарите си, накупи всякакво оборудване. Ортън умираше от смях, когато ми разказваше за това, едва не изплю зъбната си протеза. „Познай кой е нахълтал тук, Уонда? Джийн Харлоу! Харлоу сред конските фъшкии!“
— С кого възнамеряваше да играе Сибил?
— С местните селяндури. Опита се да впримчи и момчетата на Карсън. Единият от тях, вече съм забравила кой, имаше малка дарбица да рисува, тъй че тя го накара да се заеме с декорите. Казала на Ортън, че и двамата имат „качества на звезди“. Помня как дойде в редакцията с обявата си за прослушване на актьори. Като се наведе към мен, тя заговори с чуруликащ глас, който имитираше гласа на момиченце: — „Казвам ти, Уонда, тук навсякъде има скрити таланти! Всеки може да прави нещо, трябва само да го накараш да блесне!“ Дори мислеше, че е оплела и Карсън в мрежите си, и това, че се опитваше да бъде любезна, беше театро, предназначено лично за него. Можете ли да си представите каква пиеса мислеше да постави? „Нашият град“! Ако поне имаше акъл, човек би могъл да погледне на нея с известна ирония. „Нашето блато“, така трябваше да нарече пиесата си! Разбира се, всичко отиде по дяволите. Никой не искаше да се покаже пред публика. А и Карсън помогна за това! Един ден преди обявата да се появи, той плати на Ортън двойно, за да не я пуска.
— Страх от сцената?
Уонда се изсмя:
— Каза, че това си е чисто губене на време и пари. Каза, освен това, че хамбарът му трябвал за слама.
— Това не беше ли характерно за него? — попитах аз. — Криминс си купува онова, което пожелае!
— Вие всъщност питате дали Ортън не се е корумпирал в досега си с богатството и властта — отговори тя. — Да, абсолютно. — Приглади пуловера си. — Не се извинявайте. Карсън и Бъч управляваха този градец. Ако искахте да оцелеете, трябваше да играете по свирката им. Когато Бъч умря, Карсън прибра и неговата половинка. Това дори не беше град. Беше феодално владение, а ние, всички останали, бяхме крепостници, които балансираха на въжето между тях двамата. Ортън беше малко по-надясно от средата. В края на седемдесетте решихме веднъж завинаги да си вдигнем багажа оттам. Ортън имаше право на социална пенсия, моята също беше на път да излезе, а и бях получила малко наследство от една леля. Всичко, което искахме, беше да продадем печатарските преси и да получим нещо срещу това, че вестникът беше наша собственост. Ортън отначало се обърна към Скот, защото мислеше, че с него ще може да се разбере по-лесно, но Скот дори не пожела да го изслуша. — Като се удряше по гърдите, тя направи гримаса на горила. — „Яз съм фермир, не мо’а нищу другу!“ Направо свински го отряза, също като баща си. Тъй че Ортън отиде при Карсън и за негова изненада той отговорил, че ще си помисли.
— Изненадан, защото Карсън нямал никакви художествени наклонности ли?
— И защото всички знаеха, че Карсън също искаше да се махне от Трийдуей. Всяка година започваше да се говори за някаква нова сделка с имота му.
— И колко дълго продължаваше това?
— От години. Основният проблем беше, че Скот не желаеше и да чуе за такова нещо, а само половината от земята не беше привлекателна за продажба. Подходът, който Ортън използва при Карсън, беше да му намекне, че вестникът би бил подходящо поле за заниманията на Сибил и не би й създавал неприятности. — Уонда щракна с пръсти. — И номерът мина.
Сега разбрах защо редакционната политика на „Интелиджънсър“ изведнъж бе почнала да клони към Криминс.
— А какви други неприятности си бе създала Сибил? — попитах аз.
Тя широко се ухили.
— А вие какво предполагате?
— Видях снимка, на която тя и Скот танцуват.
Усмивката й потрепна, после промени курса, започна да се разширява, да расте и се изпълни с радост.