— О, онази снимка! — възкликна Уонда. — Можехме да ги покажем и голи-голенички! Ортън нямаше намерение да я публикува, той си остана джентълмен до края. Но в онази нощ доста си пийна, тъй че аз пуснах вестника. — Като си пое дълбоко дъх, тя с наслада издиша въздуха обратно.
Попитах:
— Какъв беше ефектът?
— Публично никакъв. Предполагам, че между пряко засегнатите е имало напрежение. Тери Ардъло винаги ми правеше впечатление на лесно ранима жена, но не погна Сибил с брадвичка в ръката. Ардъло никога не изнасяха мръсното си бельо пред хората. Същото важеше и за Карсън.
— А крепостниците какво казаха?
— Нищо, което да съм чула. Не си струва да се противопоставяш на благородниците, ако искаш да ядеш. Не че имаше някой, който да не знаеше за Скот и Сибил.
— Романът им беше публично достояние, така ли? — попитах аз.
— От месеци. Със сигурност откакто постановката на Сибил пропадна. Предполагам, че е имала нужда от нова роля. — Поклати глава. — Двамата си бяха намерили доста прозрачно прикритие: първо камионетката на Скот изхвърчаваше от града. Час по-късно малкият „Тъндърбърд“ на повлеканата избръмчаваше нататък. Тя винаги се връщаше първа, обикновено с торби с покупки. Понякога ходеше при селяните в местните магазини и им показваше с какво се е снабдила. После със сигурност изгърмяваше камионетката на Скот. Просто комично. Как са можели да мислят, че никой не ги вижда!
— Значи Карсън трябва да е знаел.
— Не разбирам как не би могъл.
— И въобще не е реагирал? Никога ли не се е опитал да спре тази история?
— Карсън беше доста по-възрастен от Сибил. Може би не е могъл да я задоволи в леглото и е нямал нищо против някой да я ангажира от време на време. Навярно и затова се хвана на въдицата на Ортън да се намери някакво поле за изява на Сибил. Ние определено се опитахме да го използваме — четохте ли парцала, след като тя го пое?
— Разлика от небето до земята.
— Вие сте очарователен млад човек! — Тя се изправи. — Божичко, страшно ми е забавно!
— А какво можете да ми кажете за Джейкъб Хаас? — попитах аз.
— Доста съобразителен, но дръвник. Преди да стане шериф, бе работил като счетоводител в Бейкърсфийлд. Получи тази длъжност, защото бил в Корея, премина през някакви ускорени курсове по право в гимназията, не засягаше никого.
— Искате да кажете, че не е бил свързан нито с Бъч, нито с Карсън?
— Искам да кажа, че никога не пъхна децата им в затвора.
— А имало ли е такава възможност? — попитах аз.
— При Скот не, но при момчетата на Криминс определено. Две гадни малки мръсничета, абсолютно развалени. Баща им им беше купил бързи коли, с които те непрекъснато се състезаваха по главната улица. Всички знаеха, че пият и вземат наркотици, тъй че си беше просто късмет, че не убиха някого. Няколко години по-късно единият от тях си плати за безумствата — умря при катастрофа с мотоциклет.
— Други нарушения, освен че са карали пияни?
— Отвратителни характери най-общо. Отнасяха се с имигрантите като с измет. Насилваха момичетата им. Когато сезонът за бране свършваше, те запалваха колите и почваха да задирят местните момичета. Спомням си как една нощ, много късно, току-що приключила вестника, излязох навън да взема малко въздух и видях една кола да спира точно до блока. Един от онези мощни автомобили с линии отстрани, за който точно знаех чий е. Задната врата се отвори, някой изпадна отвътре, а колата отпраши нататък. Човекът остана да лежи за миг на земята, после се изправи и извънредно бавно тръгна по средата на Главната. Аз отидох при него. Беше малко мексиканско момиче, не повече от петнадесетгодишно, и не говореше английски. Лицето му беше подпухнало от плач, а косите и дрехите — раздърпани и разкъсани. Опитах се да го заговоря, но то само поклати глава, избухна в сълзи и побягна. Улицата свършваше след един блок и то изчезна сред полето.
— Чие поле? — попитах аз.
Уонда присви очи, после ги затвори.
— Ами да помисля… На север. Трябва да са били ливадите с люцерна на Скот.
— И нямаше никакви последици за Клиф и Дерик?
— Никакви.
— А какви бяха техните отношения с мащехата им?
— Да не би да питате дали са спали с нея? — подхвърли тя.
— Всъщност въображението ми не ме отведе толкова далеч.
— Защо не? Не гледате ли токшоу по телевизията?
— Казвате, че Сибил…
— Не! — отговори тя. — Не съм казала нищо подобно. Просто размишлявам. Защото тя си беше мръсница, а те вече бяха големи момчета. За да бъда честна — нещо, от което винаги съм се отвращавала, — никога не съм чула дори и намек за подобно отвратително нещо, но… Какви са били отношенията им ли? Кой обича мащехата си? А и Сибил в никакъв случай не беше настроена майчински.