„О, Вудан!“
Забуленият не се помръдна. Гледаше я вторачено с тъмните си очи, а от гърлото му излизаха дрезгави звуци. Подобните му на пипала на паяк ръце опипваха възбудено дрехата му, като че ли искаше да я съблече.
Аруула го наблюдаваше ужасена.
— Неет! — извика тя на родния си диалект. Оттласна се от студената каменна стена и понечи да се втурне покрай страшната фигура.
Облеченият в кожи мъж й подложи крак. Тя се пльосна и хлъзна по пода. Главата й се блъсна в една стена и тя почти си пожела да загуби съзнание. Но желанието й не се сбъдна. За секунди страшна болка прониза главата й.
Облеченият в кожи мъж се изтъпани разкрачен пред нея, озъби се и нададе някакво фучене.
Преди в главата на Аруула да се оформи някаква здрава мисъл, пристигнаха неговите съучастници. Корави ръце я сграбчиха и брутално я изправиха. Отвсякъде я обгърна зловоние на плесен. Отново й се пригади. Краката й се подкосиха.
До ушите й достигна крясък. Бандата се раздели, когато се появи някаква дребна фигура. И тя беше облечена в кожи, но на главата си носеше черна качулка, която хвърляше тъмна сянка на лицето й. Фигурата държеше в ръцете си къс камшик. Размаха го над мъчителите на Аруула и избълва порой от думи, които варварката не разбра.
Облечените в кожи мъже се бранеха от ударите на камшика, държейки ръце пред лицата си, но това малко им помагаше. Получиха наказанието си и избягаха със скимтене.
Останаха само двама мъже: страшният с качулката и една набита фигура с черни очи, в които Аруула, за свое удивление, забеляза страх. На челото на маската върху главата му се виждаше някакъв кръгообразен символ.
Човекът с камшика се наведе пред Аруула и когато погледът й попадна върху пръстите му, разбра, че трябва да беше чужденец. Кожата му беше светла и ръцете му нямаха вид на такива, които някога са вършили тежка работа. Аруула беше убедена, че става дума за главатаря на маскираните. Но кой ли беше другият, онзи с кръга на челото? Шаманът на ордата ли?
— Прости перверзния ламтеж на моите поданици — каза главатарят, макар и на езика на миланите, който много приличаше на този на странстващите народи, но с глас, който въпреки това беше някак си чужд и толкова мазен и плавен, че някакъв безмълвен глас изрева в главата на Аруула: Опасност! — Направиха ли ти нещо?
Аруула поклати мълчаливо глава.
— Аз съм Якобо — продължи главатарят. Посочи придружителя си. — А това е Даман, лакеят ми. — Изсмя се цинично и Даман се стресна.
— Кои сте вие? — попита Аруула, правейки усилие да придаде твърдост на гласа си. — Защо криете лицата си?
— Аз съм господарят на крепостта и на града — каза Якобо. Даман е Никой. — Нави камшика около дясната си ръка. — Скоро ще бъда господарят на тази страна, а после — на целия свят!
Макар че Аруула идваше от среда с неусложнен живот и духът й не беше покварен от никакво образование, но болните хора разпознаваше от пръв поглед.
И в нейната орда имаше един болен: Муулда. В мъгливи дни непрекъснато му се привиждаха летящи в небето разни неща и в тяхна чест изпълняваше божествени химни. Балоор беше посъветвал нея и другите да не се подиграват на Муулда, но по възможност във всичко да се съгласяват с него, за да не стане агресивен. Така че и този път кимна и каза:
— Благодаря за помощта ти, господарю на света. — После добави: — Ще заповядаш ли да ме върнат при спътника ми?
Якобо се изкиска под качулката си.
— Това — отвърна той — за съжаление е невъзможно.
Макар че не можеше да го види, Аруула знаеше, че я наблюдава с пронизващ поглед. Затова дори не беше необходимо да впряга телепатичните си способности.
— Гениалният ми дух — продължи умопобърканият — измисли план, в който ти играеш водеща роля. — Пое си дълбоко въздух. — Защото настъпи моментът, в който ще разширя властта си! — обясни той с акцент на дълбока убеденост.
Макар че Аруула не го разбра, перспективата да остане и занапред във властта на този луд я ужаси.
— И каква ще е тази роля? — Тя се притисна още по-плътно до стената. Камъкът зад гърба й беше леденостуден.
— Необходима си ми за един опит, мое красиво дете — отвърна Якобо. — Един експеримент, който ще направи верните ми носфери способни да… — Следващите му думи се изгубиха в някакво неразбираемо мънкане. Погледна към тавана, сепна се и изрева, сякаш някой го беше настъпил, и с двете си ръце заудря по някакъв невидим противник. Тогава рязко се успокои отново и дрезгаво изрева една заповед.