Носферите блъснаха Мат на пода пред господаря си. С вързани ръце не успя правилно да се приземи и се стовари болезнено на рамото си. Когато замъгленият му от сълзи поглед отново се проясни, над него заплашително израсна някаква сянка. Матю вдигна глава. Естествено че беше фигурата с черното расо. Търсеше да види лицето на създанието, но то беше скрито зад дългите гънки на качулката.
Тогава фигурата се отдръпна назад с вик на слисване. Чу се гръмовит смях.
В главата на Мат настъпи объркване. По дяволите, кой беше този човек? Защо язвителният му смях му се струваше толкова познат?
— Даман — проехтя властният глас на човека в расото.
— Господарю?
— Това е за лековерието ти!
Мат чу най-напред изплющяването на шамарите, после пращенето на електрошокова палка. Последва пронизителен писък, който завърши като скимтене.
Бяха му необходими няколко секунди, за да проумее, че Якобо не бе проговорил нито на езика на миланите, нито на онзи на носферите, а на абсолютно чист английски!
В същия момент нещо в главата на Мат щракна и вече знаеше кой е расоносецът. Онова, което узна, предизвика у него шок, който почти го накара да изгуби свяст.
В старото време астрофизикът и лекарят Джейкъб Смайт беше ръководител на астрономическия отдел на американските BBC. Несдържан и сприхав, външно обаче небиещ на очи мъж на около четирийсет години, чиято единствена екстравагантност беше да връзва „на конска опашка“ русата си коса, която в най-горната си част оредяваше.
Сега, когато Смайт дръпна назад черната качулка, Мат видя и очилата му. Иззад тях го гледаха святкащи, зеленикавосини очи. Със Смайт бяха „на нож“, откакто се бяха срещнали за пръв път. Този мъж му беше втори пилот по време на съдбоносния полет в стратосферата, при който наблюдаваха ефекта на междуконтиненталните ракети, когато улучиха „Кристъфър-Флойд“. И не дадоха никакъв резултат.
Смайт беше сатир с мания за значимост. Все пак „беше“. Пречеше на работата по време на опасния полет и накрая скочи с катапултиращата седалка.
И сега тук го срещаше отново: в черно расо, като господар на вампирско войнство. През изминалите два и половина месеца Смайт трябваше да е преживял много и да е постигнал още повече неща. Мат не се съмняваше, че последното се дължи на манията му за значимост.
Матю Дракс винаги бе очаквал с трепет момента, когато ще открие някого от тогавашните си придружители. Сега за втори път беше разочарован.
— Планът ви почти щеше да сработи — каза „Якобо“ Смайт и се изкиска. — Но мен няма да ме метнете толкова лесно като Даман, командир Дракс.
— И аз се радвам да ви видя, докторе — каза Мат с хаплив тон и тайно си измисли няколко ужасни начина за мъчения за Смайт.
Сега разбра и кой беше привел в действие генераторите и мотоциклетите. Без съмнение Смайт беше технически гений. Ала често гениалността и лудостта стояха плътно една до друга. Как другояче можеше да се обясни онова, което Смайт беше създал тук: режим на ужас, който бе отклонил носферите от традиционния им живот и ги бе превърнал в убийци и търговци на роби.
Смайт направи някакъв жест с дясната си ръка. Двама носфери изскочиха, сграбчиха Мат и го тикнаха на един тежък стол, за чиито облегалки го завързаха.
— Каква игра играете, Смайт? — попита Мат приглушено. Какво ще стане, когато приключите? И какво сте направили с Аруула?
— Аруула ли? — прошепна Смайт. — Онази варварка? Ти… я познаваш? — Тогава внезапно се обърна уплашено. Погледът му заискри като на луд. — Скоро ще й бъде оказана велика чест. — Изправи се пред Мат и триумфално подпря ръце на хълбоците си. Отново се разкиска и Мат усети, че космите по ръцете му настръхват. Смайт не само се държеше като побъркан — наистина се беше побъркал! Какво ли е станало след като катапултира от самолета? Трябва да са се случили ужасни неща, които са объркали духа му.
Мат почти чувстваше нещо като състрадание към него. Но само почти. Преди всичко Смайт беше… опасен!
— Какво възнамерявате да правите с Аруула? — Не можеше да попречи на гласа си да потрепери.
— Ще я направя майка — каза Смайт. — Прамайка на една нова раса.
Мат се опита спокойно да срещне погледа му. Разбра, че не помагаше, ако му отвръща със същата монета. По този начин само щеше още повече да настрои учения срещу себе си. Трябваше да потърси начин да му въздейства спокойно и решително. Както обикновено се постъпва с психично болни.
Всъщност винаги беше знаел, че Смайт не е с всичкия си. Още когато го видя за пръв път на един брифинг в главната квартира на НАТО в Брюксел. Професор д-р Смайт тогава настояваше напълно сериозно в американските противоатомни бункери да се настанят само хора с академична степен и коефициент на интелигентност поне сто и четирийсет, заедно с компютри и носители на информация, на които е запаметено знанието на човечеството. И с провизии поне за четири години — за да се запазела цивилизацията. Предложение, което естествено не намери положителен отзвук сред участниците в конференцията.