От „Милан“ не беше останало много за гледане. Само няколко кули, които в старото време се наричаха „небостъргачи“, стърчаха над върховете на дърветата. Мат съзря хиляди тъмни отвори за прозорци. На плоските покриви, доколкото все още ги имаше, растеше гъст храсталак. Мат извади бинокъла от спасителния си пакет и го насочи към сградата, която се намираше най-близо до тях. Навяната от ветровете през изпочупените прозорци земя и семена още преди столетия бяха завладели вътрешността на сградата. От почти всички отвори се подаваха клоните на някакви храсти.
В една прозоречна рамка на шестия етаж различи гигантски плъх с човешки ръст, с остра, сивочерна козина — тарак. Мат потрепера при вида му, защото наскоро след като самолетът му катастрофира, се беше напатил с тези гадини. Храбрата Аруула геройски го бе защитавала от ненаситните твари, когато — почти в безсъзнание и измъчван от трескави сънища лежеше в останките на машината си.
Обикновено тараците вървяха изправени. Имаха чувствителен слух и общуваха на някакъв съскащ език. Ако са се загнездили и в Милано, той и Аруула трябваше да са предпазливи. Полуинтелигентните животни се организирваха в мародерстващи глутници. Освен това Мат разбра, че по-интелигентните екземпляри от този вид разбираха човешките езици и можеха да произнасят думи от тях. Ако гадината на прозореца не принадлежеше към някоя глутница, беше може би още по-опасна: отхвърлените тараци бяха смятани за непредсказуеми и често бяха умопобъркани.
Полудели като света…
Но Матю почти нямаше избор. Надяваше се, че Ханк Уилямс е потърсил убежище в най-близкия град. Във всеки случай шансът да го намери в Милано беше по-голям, отколкото по подивелия друм.
След като нарамиха багажа си, Матю и Аруула продължиха да вървят пеш. Мат хвърли един последен, меланхоличен поглед към джипа. Превозното средство бе му послужило добре, може би по-късно щеше да успее пак да се върне и да го приведе в изправност. Почти имаше чувството, че се разделя с приятел. Или поне с частица от своя стар свят…
Над гората цареше мъртва тишина. Напредваха добре по пътеката и след десет минути стигнаха до първите руини.
Милано изглеждаше като мъртъв град. Асфалтът беше напукан. Вечнозелената гора беше завладяла улиците, площадите и къщите. През цепнатините на разпуканите стени на сградите стърчаха дървета. Навсякъде избуяваше странен, непознат мъх.
Минаха през тревясали планини от развалини и видяха безброй ръждясали каросерии на превозни средства. По площадите и съседните улици подскачаха подобни на зайчета, но късоухи същества, така наречените герули, които при появяването им бързо го удряха на бяг и изчезваха в дупките по земята и през прозорците на мазетата, доколкото тези не бяха обрасли с трева. Но не всички бяха достатъчно бързи. Аруула уби с меча си едно от животните. Размаха го триумфално над главата си. Устата на Мат се изпълни със слюнка, когато си представи как го пече на открит огън.
Но на Аруула й направи впечатление, че очите на герула са силно подути и по устата му има червена пяна — вероятно и това е била причината да успее да го спипа. Тя каза:
— Болно — направи гнуслива физиономия и захвърли трупчето. Армия от големи колкото човешка длан мокрици се изсипаха от една пукнатина в стената и нападнаха мършата.
Мат се разтърси от погнуса.
Скоро се стъмни. Призрачнобледото сияние на Луната огря района и разкри на фона на хоризонта на север странно оформен планински връх. Светлината попадаше в короните на проблясващите със сребрист блясък трепетлики и пробягваше над тъмните върхове на елите, смърчовете и червения ясен.
Накрая стигнаха до огромен открит площад, на който една фантастична сграда се извисяваше до небето: Миланската катедрала, най-голямата готическа сграда в Италия. Строителството й започнало през 1386 г. и било завършено през 1813 г. при Наполеон.
Мат гледаше като омагьосан нагоре. Четири от шестте камбанарии на фасадата бяха срутени. Само двете средни, отдясно и отляво на входния портал, все още стояха. Витражите отдавна бяха изпочупени. Порталът беше измъкнат от пантите и лежеше пред входа.
От сградите, които някога са обграждали площада пред катедралата, вече не можеше да се види нищо. На тяхно място стърчаха обрасли с гора хълмове. Вероятно се бяха разпаднали още преди столетия. Разместванията на земните пластове и навяната земя бяха погребали развалините под себе си.
Аруула гледаше с ококорени очи старата катедрала. Вероятно никога не беше виждала такива строежи.
Когато стояха на площада, развълнувани от гледката на загиналата култура, Матю чу някакво, както му се стори… бумтене като на машини. Ставаше все по-силно. Приближаваше се. Обърна се. Аруула стори същото. „Мотори“ — беше първата му мисъл. Но тогава поклати глава. — „Невъзможно“.