Завъртя се на токовете си и се опита да стигне до най-близката сграда. Ако мутиралите песове успееха преди него да се доберат дотам, с него беше свършено…
Мат остави площада на катедралата зад себе си. Недалеч оттам се издигаше нависоко страшно разкривен от бурите стопански двор, който изглеждаше изоставен. Изтича до някаква увиснала на пантите си дървена порта. В ушите му кънтеше пронизителният вой на преследвачите му. Мат бързо мина през засводения вход в двора, но не видя никаква жива душа.
Не смееше да се обърне от страх да не загуби ценни секунди. Когато тичешком измъкна бойния си нож от канията върху десния си ботуш, препъна се и се просна по очи. Преди отново да се изправи, първото куче се нахвърли върху него. Мат чу някакво гърлено хъхрене и се обърна на гръб. Ножът полетя нагоре и се заби в шията на дивия звяр. Мат го отхвърли настрана. Червенооката глутница вече нахълтваше през отворената порта.
Мат направи „светкавичен“ скок през отворената врата на главната сграда и се оказа в някакъв тъмен коридор. Изруга, когато видя, че вратата нямаше никаква запънка. Значи нататък…
Устреми се нагоре по стълбището с надеждата, че там ще намери някакво убежище. През прозорците и пукнатините на стените проникваше само лунната светлина и даваше възможност на Мат криво-ляво да се ориентира.
В края на някакъв коридор на третия етаж имаше врата, която някога е водела към отдавна вече несъществуващ балкон. Тясно мостче без парапет свързваше къщата с един отдалечен на пет метра плевник. Свършваше почти под стръмния покрив пред един прозоречен капак, затворен с дървена запънка.
Когато минаваше по него, мостчето застрашително се люлееше в такт със стъпките на Мат. Зад него се дочуваха лаят и дращенето от лапите на преследвачите.
Като стигна до другата страна на мостчето, Мат вдигна запънката на капака, отвори прозореца и се огледа със задъхване. Първият пес провря озъбената си паст откъм съседната къща и го измери с коварен поглед.
— Ела де — изръмжа Мат. — Ела, нещастна гадино!
Мостчето беше широко точно трийсет сантиметра. В случай че кучето се решеше да го последва, с един ритник щеше да го запрати в пропастта. Плевникът нямаше прозорци и единственият вход беше затворен. Един поглед към отчасти порутения покрив показа на Мат, че на метър под същия минава дълга напречна греда, под отвор, достатъчно голям, за да се провре човек.
Звярът пристъпваше с подозрение върху мостчето. Зад него се беше скупчила бясно джавкащата глутница.
Мат едва сега почувства резултата от боя с облечената в кожи банда. Прилоша му и той бавно се смъкна по рамката на прозореца, сякаш краката му не можеха повече да носят товара на тялото му.
В това си състояние не би могъл да се отбранява от кучетата! Рискът да падне беше твърде голям.
Мат се метна във вътрешността на плевника и събра последни сили. Тогава протегна ръце към гредата, успя да я улови и се вдигна нагоре точно в момента, когато при опита си да го сграбчи, първият ръмжащ пес прелетя през прозореца.
Естествено звярът не беше очаквал, че подът на плевника е на пет метра под него. Започна панически да скимти, но долу имаше бали слама, та се приземи сравнително меко. Глутницата последва водача си с възбуден лай. Тогава се събраха под Мат и заскачаха във въздуха. Но естествено не го достигнаха.
Мат се хилеше на джавкащата глутница. Примъкна се по корем върху гредата и спря под дупката в покрива. Там внимателно се изправи и здраво се залови за края на пролуката. Вятърът подухна в лицето му, когато той предпазливо се изтегли на покрива. Трябваше да бъде предпазлив. Достатъчно беше да стъпи на някой прогнил „капак“ и щеше да се стовари седем метра надолу, точно сред кръвожадната глутница.
Кучетата виеха в безсилна ярост, като гледаха как плячката им изчезва. А вече нямаха и шанс да я последват, при условие че портата на плевника устои на атаката им.
Мат пълзеше по покрива с протегнати ръце и крака до мястото, под което се намираше прозорецът. По края на покрива се спусна върху тясното мостче и пое обратно по същия път, по който беше дошъл. Потиснатият лай на дивите песове постепенно заглъхна зад него.
Сега първо трябваше да си потърси „Берета“-та, да събере снаряжението си и да поеме по следите на облечените в кожите мъже, които бяха отвлекли Аруула.
Имаше късмет. Намери не само маслиненозеления контейнер с аварийната екипировка и оръжието си. Мистериозните непознати бяха оставили в калта многобройни следи от гуми. Лъчът на джобното фенерче от аварийния пакет отдели от тъмнината профил, който изглеждаше като изрязан с ръка.