Ето че утрешната вечер бе дошла. Той сложи червеното вино и чашите на масата и разбърка салатата. Тананикаше си някаква руска песничка от детството, усещаше как кръвта му напира в жилите. Аромат на лавандула. Обърна се и я видя да го наблюдава, излегнала се на дивана. Устните й бяха предизвикателно червени, като че ли му говореха без да се движат. Тя се усмихна и направи властно движение с ръка да дойде при нея.
— Искам те, но преди това нека излезем да се поразходим. Ще ти покажа нещо, което ще промени представата ти за живота.
Минувачите й хвърляха лепкави погледи и мислено се поставяха на мястото на бледия младеж, който вървеше до нея. Той от своя страна раздразнено ги отминаваше.
След няколко минути лампите по улиците започнаха да оредяват, което значеше, че навлизат в бедните крайни квартали на града. Нещо изшумоля под краката му. Погледна надолу. Боклуци. Вестници, гуми, странни железа и обезглавена детска кукла. Това изглежда беше градското бунище. Тази част от града, която дори и най-енергичните туристи не бяха любопитни да видят, и където хората, след като хвърлеха боклуците си, забравяха напълно за тях. Все едно са изчезнали. Придружителката му изглеждаше развълнувана. Оглеждаше се с искрящи очи и той забеляза сини жили, които се открояваха по бялата й шия. Тя като че ли душеше нещо из въздуха. Не след дълго се спря и насочи вниманието си към тъмна купчина, изпъкваща със странните си очертания. Той напрегна очи и видя зловеща версия на нещо, което повечето хора наричаха домашно кътче, обиталище, или каквото там се водеше. Някаква мебел, може би диван, с трикрака килната маса, стояха сложени върху влажната пръст. Два-три кашона изглежда играеха ролята на столове и гардероб. С ирония си помисли, че двете ламарини, образуващи нещо като покрив, бяха кулата на този боклукчийски Тадж Махал. Огледа се за въпросния му притежател. Беше малко момче, бялото на очите му се виждаше в мрака, позата му беше напрегната, сигурно се готвеше всеки момент да избяга. Той с ужас разгледа мършавата парцалива фигура. „Боже, това, което стърчи… костта му ли е?“ — запита се и отстъпи леко назад.
— Едва върви, болен е от туберкулоза и от купища други болести — тихо каза тя. Изглежда не се чувстваше неловко като него, че стоят безучастно пред прояденото от болести дете. Захвърлено като отпадък, заради стремежа на затлъстели панелни копелета (като него самия) да изчистят от полезрението си грозното и непотребното. Защо тя трябваше да го води тук??? Изпита яд и се обърна към нея. Тя обаче вече вървеше към момчето и му се усмихваше. То учудено разглеждаше красивата жена. Тя като че ли идваше, трансформирана от мечтите му, където приятни хора в бели дрехи и широко протегнати ръце го отвеждаха в чисти стаи с печка в тях. Изненадващо как тръгна към нея, поколеба се за момент и после я прегърна. Нищо не се виждаше вече. Тя като че ли му прошепна някакви думи. Изведнъж нещо се свлече на земята и преди да разбере какво, тя се обърна към него. За момент му се стори, че го гледа някакво животно със странно ухилено лице, но после зрителната измама се разсея и видя красивите скули, големите сиви очи и… Тя имаше кръв по брадичката!
Той избяга от нея. Нямаше как да остане повече. Психиката му не би издържала. Следващите няколко дена бяха като прекарани в концлагер. Заключваше вратата формално, знаеше, че ако поиска, тя може да влезе по всяко време. По всяко време през нощта. Поглеждаше страхливо към дивана всеки път, когато минеше покрай него, започна да пие уиски преди лягане. През по-голямата част от времето не сънуваше нищо. Мозъкът му беше затъпял от алкохола и шока и отказваше да възпроизвежда мислени образи и събития. Една нощ, за миг или два, в главата му изникна образа на хипнотизираните наивни очи, които гледаха очаровано приближаващата смърт. Завика и се загърчи безсилен.
На сутринта намери бележка на тоалетката до огледалото. „ЗАБРАВИХ ДА СПОМЕНА, ЧЕ МОГА ДА МАТЕРИАЛИЗИРАМ И СТРАХОВЕТЕ. НЕ СИ ИГРАЙ С МЕН. ОЩЕ ТЕ ИСКАМ“. Листът бе зацапан с нещо червеникаво. По дяволите, на него не му пукаше за скапания произход на разни червеникави петна, нито за откачените проститутки, които ходят нощем по улиците. Реши да излезе да се поразходи. Вестникарят от будката изглеждаше по-противен и неприятен от всякога. Отвърна сковано на усмивката му. Дали ако шибания продавач на жълти вестници разбере, че е вероятно скоро да умре, ще се усмихне още по-широко? Сто на сто. В магазина си купи пакет цигари и импулсивно реши да се абонира за списание „Лов и риболов“. Дали да не им издиктува един алтернативен адрес, ей така,за всеки случай? „Гробището над бензиностанцията, ако обичате, със сигурност ще съм си вкъщи, ако се наложи да ме потърсите там!“ — каза си той. Ако ще умира, нека е днес или утре, защото после ще полудее от напрежение… Господ винаги чува лошите желания, нали така? На Господ не му пука какво става по бунищата, не му пука, че някои от чедата му се чукат със кръвожадни чудовища, вонящи на лавандула, но за сметка на това чува лошите желания.