Дет-Уиш разтри гърлото си, кимна и се опита да се изправи.
Стив го спря.
— Полежи още малко. Бул ще те закара у дома. Съжалявам за това, което стана, но ти ще имаш възможност да си го върнеш не тези мръсници. Обещавам ти. — После нагази във водата и отиде при Рейджинг-Бул, който седеше на носа на лодката. Медальонът висеше на шията му. Стив целуна два пръста и ги сложи върху изписаното съобщение. — Дай го на Клиъруотър.
Бул кимна и вдигна греблото. Стив и Кадилак пренесоха Дет-Уиш в лодката, избутаха я във водата, после излязоха на брега и загледаха как тя се насочи към слънцето — блед златнооранжев диск, който ставаше все по-голям, докато се спускаше към водата.
— Мислиш ли, че ще успеят?
— Не виждам защо не — каза Кадилак. — Фактически сега, когато не са в ръцете на тоя луд, шансовете им са значително по-добри. — Той погледна през рамо и видя Уантанабе да се изкачва по трапа, следван от Курабаши и войниците. — Ще ми се да мога да кажа същото за нашите. Трябва да сме били луди, за да мислим, че можем да успеем.
Стив отговори със сух смях.
— Преди малко ти беше този, който ме уверяваше, че ще успеем. Ще го направим. Уантанабе просто се опитва да ни покаже кой командва. Може да стане малко гаден, но няма да извърши нищо драстично. Твърде много е свързан с това. Доколкото знае, ние може би сме ключова част в тази операция. Но не е сигурен. Затова е нервен. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме да го дразним.
— И как ще постигнем това?
— Като не му казваме, нито вършим нещо, което да създава у него впечатление, че той е абсолютен глупак.
Кадилак настръхна.
— Да не искаш да кажеш, че Дет-Уиш едва не беше убит заради нещо, което казах?
— Слушай, радвам се, че един от нас каза нещо. Моят мозък просто беше изключил.
— Точно така. Като разбрах това, реших, че казаното от мен е твърде умно.
— Дори половината от него беше прекалено умно. Но не това, което каза, а начинът, по който го каза. Хайде, Кади. И двамата сме си имали работа с джапи. Знаеш какво чувстват към надменните мюти. Отсега нататък ще действаме умно и ще се правим на глупаци. Разбрахме ли се?
Кадилак въздъхна тежко.
— Щом казваш, Брикман. Последното нещо, което искам, е друг спор. Ти води, аз ще те следвам…
Като се движеше близко до източния бряг на езеро Ми-шига, грамадният кораб с колела, командван от Рюку Каваниши, се отправи на юг към Бей-танаба, последния от петте предни поста, разположени предишната година. Плъзгащите се по повърхността лъчи на изгряващото слънце превърнаха спокойната вода от лявата страна в одеяло от ковано злато, докато от дясната тъмната сянка на многоетажната надпалубна надстройка се простираше далеч към централната област на Плейнфолк — тяхната крайна цел.
Шеф на станцията в Бей-танаба беше някой си Изо Уантанабе и тъкмо рапортът на този бдителен функционер бе причината за тази операция — всъщност наказателна експедиция, със задача да хванат живи петимата нападатели, които бяха убили господаря Яма-Шита и бяха предизвикали ужасен пожар, убил и осакатил стотици други.
На мостика до капитан Каваниши стоеше самураят майор Тензан Морита. „Тензан“, японска дума за светкавица, беше прякор, идващ от неговото изкусно владеене на меча и скоростта, с която реагираше при тактически ситуации. Морита беше, с други думи, опитен полеви командир и поради тази причина беше избран да води двеста и петдесет самураи, които сега бяха настанени в каютите на горните палуби.
Конете им бяха в специални конюшни на приличащата на пещера проходна палуба заедно с конярите и триста червени ленти — пеши войници с по-нисък ранг и произход, чиито бойни умения им бяха спечелили правото да носят масово произвеждана версия на тачи, извит дълъг меч. В Ни-Исан само самураите имаха право да носят и тачи, и по-късия му аналог уакиаши, което се считаше за голяма чест.
Петимата убийци бяха прекарали зимата при рибарите мюти и според последния рапорт от Уантанабе сега с измама и ласкателство бяха хванати като мухи в паяжина. Планът беше да се заловят, докато спят или са още сънени. Техните мютски домакини бяха дали дума да съдействат на нахлуващата сила и, което беше най-важно, бяха обещали да отнемат всякакви отрови, оръжия и други потенциално опасни неща от убийците при получаване на сигнал часове преди слизане на брега. Не че Морита и хората му се страхуваха за живота си; целта беше да се лишат убийците от средства да се самоубият в моментите между осъзнаването, че ще бъдат заловени, и самото залавяне.
По време на посещението на племето Изо Уантанабе беше дал на вожда на Коджак прост дървен календар да отбелязва минаването на дните. От края на първата седмица на април племето трябваше да наблюдава нощем небето на изток. Ако видеха три червени звезди да политат към небето в бърза последователност, това щеше да бъде знак, че войската е пристигнала и ще слезе на суша призори. В отговор Коджак трябваше да изстрелят една зелена ракета, дадена им от Уантанабе, за да сигнализират, че всичко е наред.