Първите сблъсъци бяха показали, че мъртвешките лица са силно дисциплинирани, добре въоръжени воини без скрупули да използват сила, няколко пъти надвишаваща силата на мютите. Плейнфолк се гордееха с куража и мъжеството си като воини, но бързо разбраха, че при атакуване на майсторите на желязо трябва — както гласеше мютската фраза — да отхапят по-голяма кост, отколкото могат да сдъвчат.
Конфликтите за оспорваната територия бяха обикновено малко мащабни, включващи групи воини не повече от две или три ръце. Засади и набези — атаки и бягство, — любими на някои племена Д’Троит, не се одобряваха от Ши-Карго, които бяха възприели по-претенциозен стил. Боят се предшестваше от продължителен словесен конфликт, в който всяка страна разменяше подигравки, осмивайки мъжеството на другата, и това беше съпроводено с много агресивни пози.
Последващият бой обикновено се състоеше от индивидуални схватки и когато едната страна превъзхождаше числено другата, никой без противник не влизаше в битката, освен ако някой от племенните му братя не падне. Все пак ритуалният стил на боя невинаги се спазваше при сблъсъци между воини от различни кръвни линии.
Освен ако не бяха водени от надарен летописец — и дори и тогава невинаги, — мютските племена не се биеха в дисциплинирани формации и никога нямаха тактически боен план. Тази липса на единна военна командна структура беше вероятно причината, поради която между съперничещи племена рядко възникваха голямомащабни конфликти. Последният, включващ М’Колите, беше преди петнадесет години, когато бащата на Клиъруотър, Тъндър-Бърд, беше целунал острото желязо на Д’Вайн по време на битката на Блек Хилс.
С достатъчно място за всички в света, където нуждите от ресурси и енергия никога не намаляваха, племената Плейнфолк нямаха желание да се унищожават едно друго. Важното беше да поддържат своя „статус“ — признаването на куража на воин. Но един воин с нож, независимо колко е смел, не беше равен на самурай с меч и след като това беше установено заедно с изгодата, която можеше да се извлече от редовните търговски контакти, беше развито едно предпазливо партньорство. Партньорство, на което мютите разчитаха, защото освен редица полезни домашни предмети майсторите на желязо им доставяха по-добри ножове с по-остри режещи ръбове на мястото на примитивните ножове, наследявани от поколение на поколение, арбалети за ловуване и, последната година, пушки, които да бъдат използвани срещу истинския враг на мютите — подземните хора.
Клиъруотър добре разбираше, че тази почтителна връзка и материална зависимост, изградена в продължение на няколко десетилетия, е в дъното на колективния ум на племето заедно с разбирането, че са на път да я разрушат. Не им липсваше смелост, а убеждение.
Когато видя доказателство за тяхната сила, племето ги приветства като Избраните. Началната измама, скалъпена от Карнеги-Хол, беше станала реалност. Мисълта, че те, Коджак, ще изиграят ключова роля в събитията, които предизвестяваха раждането на Талисмана, беше вълнуваща. Но сега еуфорията беше отминала. Обещанието на Кадилак, че името им ще бъде свързано завинаги с идването на Тройнонадарения, с наближаването на фаталния ден постепенно беше изгубило очарованието си. Племето беше работило упорито да изгради отбранителните линии, които Кадилак и облачният воин бяха планирали, преди да заминат, но с наближаването на деня Клиъруотър чувстваше, че Коджак все повече се тревожат за дългосрочните последици от въставането срещу майсторите на желязо.
Клиъруотър минаваше от група на група и обясняваше какви оръжия могат да завладеят и какви богатства могат да се вземат от кораба. Знаеше, че по такъв начин ще ги убеди да заемат позициите си на брега, но това нямаше да ги задържи там. Само един блестящ успех на Кадилак и облачния воин можеше да им върне смелостта.
Капитан Каваниши и майор Морита стояха на портативния подиум в средата на проходната палуба и наблюдаваха как четиримата шинтоистки свещеници и техните прислужници си проправят път към яхърите, където двеста и петдесет самураи стояха до оседланите си коне.
Церемонията трябваше да направи войниците на Морита неуязвими за лошите ками, извикани от „бялата вещица“ в Херън Пул. Морита беше единственият свидетел на ужасния ефект на нейната сила върху събраните там войски. Никакъв меч, стрела или копие не можаха да я поразят. Като видяха това, мнозина бяха подвили опашки и бяха побягнали; онези самураи, които не побягнаха, загинаха. Ако той не беше затиснат от разбитата трибуна, и той щеше да загине заедно с тях. Но този път това нямаше да се случи. След като проучиха старите документи, свещениците бяха подготвили много силни заклинания, гарантиращи връщането на магията на вещицата върху самата нея.