Щом излезе на стълбите, заповяда на личната си охрана да отиде към носа и към кърмата и да види размера на пожара. Той самият тръгна към мостика — те трябваше да му докладват там. Точно преди те да се разпръснат двама офицери, изпратени от капитан Каваниши, дотичаха по стълбата и докладваха. Засега горяха само галериите, но Морита разбра, че ако се изключи божествена намеса, има много малка надежда да се спаси корабът. Моряци с маркучи в ръце заливаха огъня с изпомпвана от парните машини вода, но мащабът на пожара и скоростта, с която се разпространяваше, бяха огромни.
Страничните палуби бяха непроходими; единственият достъп между предната и задна част на кораба беше през товарната палуба, където бяха конете, и най-широката част на дъното на кораба, където се намираше машинното отделение.
Докато офицерите задъхано описваха дяволската природа на огъня — как се залепва за тялото и всяка друга повърхност и не може да се изгаси с вода, корабът се разтърси от третата атака на кърмата. Двамата офицери набързо се извиниха и затичаха по коридора. Морита изпрати помощник-командира да вземе необходимите мерки, за да спаси конете, след това изтича нагоре по стълбите на мостика с останалите си адютанти.
Посрещна го Каваниши, с пепелявосиво лице. Не от страх, а от мрачното разбиране, че ще изгуби и кораба, и хората си. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но срамът му идваше от разбирането, че цялата експедиция може да се провали само от един удар на врага.
Морита споделяше тревогата му и каза, че единствената възможност да запазят някакъв остатък на чест е да продължат с пълна скорост с надеждата да изкарат на брега ударения кораб, преди да потъне.
Каваниши се съгласи и каза, че вече бил изпратил доверен офицер и войници в машинното отделение да се погрижат огнярите и техниците да останат по местата си.
— Но каква — попита Морита — е причината за всичко това? — Бяха ли експлозиите случайни, резултат от запален по невнимание барут, складиран на палубата, или беше саботаж? Или — нещо още по-трудно за възприемане — бяха атакувани? После разказа чутото от червената лента — за гигантските нощни птици.
Каваниши посочи трепкащите светлини, които се движеха в тъмнината откъм дясната палуба.
— Ето ги вашите нощни птици! Небесни демони, дишащи огън, родени от бялата вещица, която търсите! Проклети свещеници! Колко бяхме глупави да си мислим, че техните празни жестове и безсмислено бърборене могат да ни защитят!
Един от офицерите на мостика докладва, че системата от сигнални жици в машинното отделение е престанала да функционира.
— Колко далеч сме от брега? — попита Морита.
Друг офицер на мостика, с далекоглед, насочен към група мютски рибари, застанали около един огън, каза, че са на по-малко от три четвърти миля от брега. Морита се съмняваше дали коне с бойни сбруи и напълно въоръжени воини на тях могат да преплуват дотам.
Почернял от пушек куриер, изпратен от проходната палуба, докладва, че пламъците са обхванали гредите на тавана на предната част на палубното пространство. Вече било трудно да удържат конете. Всяко по-нататъшно закъснение можело да накара обхванатите от паника животни да побеснеят. Части от надстройката вече започвали да рухват и имало опасност от тавана да започнат да падат горящи останки. Заместник-командирът на отряда със специална задача бил наредил евакуиране на проходната палуба преди влошаващото се положение да направи това невъзможно.
Морита одобри решението и изпрати куриера обратно с нова заповед. Пехотата трябваше да се освободи от всичко несъществено, но да запази колкото се може повече оръжия, с които бойците смятат, че могат да плуват. Саловете и лодките — които обаче можеха да осигурят място само за екипажа на кораба — горяха в страничните галерии. Морита нареди също старшите офицери, които водеха конните самураи, да чакат до последно.
Това не беше от голяма загриженост за офицерите, а чисто прагматично решение. Първите, които щяха да скочат във водата, вероятно щяха да потънат с изтощените си коне, преди да достигнат до брега, докато последните, които щяха да напуснат кораба, щяха да са по-близко и в по-добра форма да организират оцелелите в единна сила и да ги поведат в бой.
Каваниши щеше да потъне заедно с кораба си. Що се отнася до неговата собствена съдба, Морита се отнасяше с безразличие към нея. Самураите всеки ден се събуждаха готови да прегърнат смъртта. Единствената му грижа беше да умрат с чест. Може би богинята Амерацу-Омиками, която бдеше над света, управляван от Синовете на Ни-Исан, не беше одобрила това начинание, защото то противоречеше — поради някаква причина, която той, Морита, като обикновен смъртен не можеше да разбере — на по-голямото благоденствие на нацията. Така да бъде. Той щеше да убие толкова тревни маймуни, колкото можеше, после щеше да посегне на собствения си живот, вместо да се изложи на позора да умре от ръцете на по-низше същество.