Но имаше и друга опасност, пред която бяха изправени нарушителите, опасност, която беше по-трудно да идентифицират. Освен общите рискове от оцеляване на повърхността — избягването на ешелоните и годишното събиране на мютите, заплаха представляваха и странстващите отряди на ФИНТЕЛ — трекери, чиято работа беше да събират полева информация, необходима да помогне за планирането на операциите на ешелоните. Но най-лоши от всичко бяха прикритите феди, дегизирани като нарушители и работещи поединично или на малки групи.
Тези гадни копелета бяха истинският враг. Тяхната работа беше да мамят нарушителите навсякъде, където имаше такава възможност, и предпочитаният от тях метод беше умело да замаскират малки противопехотни мини в мъртви тела. Те оставяха също пакети с храна с цианид, отровени филтри за вода и чанти за първа помощ с инжекции, пълни с боклуци, предназначени да убиват, а не да лекуват.
Но докато заплахата, която представляваха те, беше лошо нещо, присъствието им на повърхността носеше и една полза. Те се поддържаха с пускани от въздуха припаси, които се разпределяха в мрежа от малки подземни складове. Тези складове бяха винаги добре скрити, но можеха да се открият, ако знаеш къде да гледаш и какво да търсиш. За това се изискваше голям опит, но водачът на тяхната група — Малоун — наистина имаше усет. Но дори неговият дългогодишен опит не означаваше, че групата е напълно неуязвима. Миналата година над тридесет души бяха хванати от М’Кол, голямо мютско племе, чийто район на ловуване — в зависимост от времето от годината — се простираше от реперна точка Каспар в Уайоминг покрай линията на река Северна Плат чак до реперна точка Кирни.
Стю Гордън видя нещо в далекогледа и изсумтя.
— Какво е онова там, по дяволите! Хей, Ник! Погледни.
Уолш взе далекогледа и погледна.
— Какво да търся?
— Трима души и някакви животни. Проследи линията на реката зад онзи завой там, виждаш ли? На брега вляво ще видиш група дървета…
— Видях я…
— Сега гледай още вляво. Ако видиш други дървета, отишъл си твърде далеч.
— Да. Почакай минутка… Окей, хванах ги.
Уолш видя група странни четирикраки животни. На гърбовете на първите три седяха хора. Главата на един беше покрита с шлем с широка периферия. Той и онзи до него носеха, както изглеждаше, зелени флагове, закачени на дълги пръти, но засега бяха твърде далеч, за да се видят някакви подробности.
Преди да преминат на другата страна — термин на нарушителите за наричаното от Федерацията дезертиране — нито Гордън, нито Уолш се бяха ровили в архивния канал, нито пък бяха имали връзка с някого, който беше ровил. За тях беше важно настоящето и единствената история, с която бяха длъжни да са запознати, беше тази на Федерацията, която започваше от 2051 година от новата ера. Всичко в задължителните уроци, имащо връзка с времето отпреди Холокоста, се отнасяше до негативните аспекти — всичките отстранени от Федерацията, което техните учители дебело подчертаваха. До втръсване…
Това означаваше, че никой от ренегатите не знаеше, че това, което гледат, е хергеле от около осемдесет коня — част от плячката от голямата победа на Коджак над майсторите на желязо — водено от трима ездачи, изправени гордо на седлата. За което имаха пълно право.
Уолш свали далекогледа.
— Виждал ли си нещо подобно?
— Никога. — Стю Гордън се плъзна надолу по гладката скала, после се изправи и махна с ръка да привлече вниманието на Малоун. — Хей, шефе! Има нещо, което трябва да видиш!
Малоун подаде картата, която разглеждаше, на един от помощниците си и отиде при Гордън и Уолш. Уолш му подаде далекогледа и се върна към задачата си да наблюдава небето. Хората, които не проявяваха нужната бдителност, скоро разбираха защо Малоун беше останал толкова дълго хончо на една от най-добре въоръжените банди ренегати. По трудния начин.
Малоун фокусира далекогледа върху идващото хергеле. Някои от конете без ездачи имаха седла. Бяха групирани в клинообразна форма зад водещите животни, няколко препускаха далеч отстрани и отзад.
От почти фронталната гледка на хергелето на Малоун му беше трудно да прецени скоростта му, но от опита с бизоните му се струваше, че тичат с голяма скорост. Конете всъщност тичаха в лек галоп, но познанията на Малоун не се простираха дотам, че да може да опише техния бяг. Той свали далекогледа.
— Хмммм… интересно.
— Знаеш ли какви са тия животни, шефе?
— Да. Това са коне.
— Коне? Ах, думата ми е позната — каза Гордън. — Не знаех, че е име на животно. Мислех, че е…
Малоун го прекъсна с усмивка на познавач.
— Просто друго име на оная ти работа.
Дума, която на свой ред също беше взета от огромния жаргонен речник на половите органи и съседното на тях отверстие, което в ерата преди Холокоста едно значително и упорито малцинство беше превърнало от орган за дренаж, през който се изхвърлят фекалии от червата, в обект на преклонение.
Слагане на коня между стръките — фраза, използвана главно от младите пионери — беше един от главните евфемизми едновременно за разкрасяване и осмиване на акта на съвкупление.
— Ако беше прекарал повече време да гледаш архивни снимки, вместо да играеш на разни развлекателни игри, нямаше да има нужда да питаш — продължи Малоун. — Въпреки това е изненадващо. Според това, което знам, конете са един от няколкото вида домашни животни, изтрити от лицето на земята по време на Холокоста.
Гордън се намръщи.
— Какво означава „домашно“?
— Питомно. Хората ги отглеждали и ги хранели. Някои са били използвани за храна, други… например кучето, което е нещо като вълк… са били обучени да ловят дивеч и да пазят земята. Трудно е за вярване, но хората са живеели с тях в една стая.
Двамата нарушители се засмяха недоверчиво.
— Звучи щуро, знам, но е истина. И преди да изобретим влакове, самолети и автомобили — когато не е имало двигатели да ги движат, — хората са използвали конете за транспорт. В продължение на хиляди години хергелета диви коне препускали по равнините. Така, както е днес с бизоните… само че конете са много по-умни. Хората ги ловят, опитомяват ги и ги обучават, така че да знаят кой е господарят. Когато животните теглят товар, те трябва да спират, когато искаш, и да тръгват, когато кажеш: „Дий“.
— Искаш да кажеш като в лагер за новобранци.
Малоун се усмихна.
— Точно така. Опитомяваш го и го тренираш. Това е единственият начин да се справиш с животно като теб. Затова Първото семейство ни държи завързани за техния ешелон. Конете са били използвани за теглене на каруци… товарни автомобили. Те са били единствената тяга. Оттам и терминът „конска сила“, с който се измерва мощността на една машина.
— Наистина? Не знаех — каза Гордън.
— Е, слушай какво ти говоря и всеки ден ще научаваш по нещо. Но освен да дърпат каруци и плугове хората са ги използвали за езда… като онези тримата. Въпросът е… откъде, по дяволите, са дошли?
Малоун се изтърколи по корем и вдигна далекогледа до окото си. Ездачите продължаваха напред към скритото място на лагера и сега той можа да види, че един от ездачите е жена. Носеше парцаливо жълто-зелено знаме на прът, подпрян на стремето. Човекът начело на групата имаше лента от същия плат, увита около челото.
Зад него в левия край на зрителното поле беше третият ездач, който също носеше жълто-зелено знаме. Лицето му беше в сянка от шлема с широка периферия. И тримата бяха облечени в странен асортимент дрехи и доспехи от тип, какъвто Малоун никога не беше виждал. Но цветът на кожата им също възбуди любопитството му.
— По дяволите… това са диваци!
Гордън се пресегна за карабината си.
— Какво ще правим, шефе?… Ще ги заловим ли?
— Не. Поканете ги да си поприказваме. Искам да науча какво става. — Малоун подаде далекогледа на Гордън. — Браво, Стю. Ако запазят сегашния си курс, има голяма вероятност да минат по дефилето под нас. Не ги изпускайте от поглед, но не се показвайте. Ако неочаквано променят посоката, изпрати Ник долу. Разбра ли? — Малоун се изправи. — Ще отида да организирам посрещането…