В тази вихрушка трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху поддържането на курса на самолета. Разчиташе Клиъруотър да види другия скайрайдър, но дори нейното остро зрение го пропусна при първите два опита. Забеляза го чак когато Стив мина за трети път на запад.
— Ето ги!
— Добре! Не ги изпускай от очи!
— Ох… крилата му са счупени! — Тя притисна лице към стъклото. — И нищо не се движи!
— При това време е по-добре да стоят вътре — каза Стив, за да я успокои, макар че изобщо не беше спокоен.
От друга страна, нямаше смисъл да се тревожи за онова, което можеше да се е случило, а може и да не се бе случило на Джоди, Келсо и Кадилак. Първото нещо, което трябваше да направят, беше самите те да кацнат благополучно.
Той се наклони наляво и се насочи на изток почти успоредно на твърдия път по посока на вятъра. Въгленосивата сянка на самолета му се плъзгаше по снега. След тридесет секунди по цифровия часовник в кабината беше почти на миля оттатък дърветата.
Зави обратно, подготви се за кацане и каза на Клиъруотър по радиоканала:
— Ще летя над пътя. Кажи ми, когато ги видиш. Може да стане всеки момент!
Клиъруотър откопча предпазните колани, долепи лице до стъклото и се взря навън.
Видимостта беше отвратителна. Земята беше побеляла, около тях се сипеха снежинки. От показанията на уредите Стив разбираше, че лети по права линия на височина по-малко от петдесет фута, но силните пориви на вятъра ги тласкаха във всички посоки. Единственият надежден указател къде свършва земята и откъде започва небето бяха тъмните закътани петна под клоните на дърветата.
— Сега! Сега!
Колелетата докоснаха земята и Стив изключи двигателя. Зърна за миг предната половина на скайрайдъра на Келсо — беше се ударил в едно дърво край не настиланата повече от деветстотин години магистрала с шест платна. Кацането беше като пързаляне с ролкови кънки по гофрирана ламарина. Стив издърпа лоста на спирачката докрай и блокира главните колела. И точно когато се чудеше какво е станало с другата половина на скайрайдъра на Келсо, се блъснаха в него.
Стив, който миг преди това беше получил предупредителен сигнал от своя ангел пазител, дръпна Клиъруотър назад. Успя да я предпази да не изхвърчи с главата напред от кабината, но рязкото спиране я свлече от седалката. Коленете й се удариха в арматурното табло, чу се остро пукане като от чупене на кости и Стив изтръпна.
Клиъруотър не издаде никакъв звук. Твърдостта на характера и душевната дисциплина бяха направили мютите — с малко изключения — почти напълно неподатливи на болка.
— Кристо! Добре ли си?
Клиъруотър бавно се надигна, опипа коленете си и изпъшка:
— Ще ти кажа, след като се опитам да ходя. — Посегна към лоста, с който се отваряше нейната страна на кабината. — Трябва да намерим Кадилак…
Стив я хвана за рамото и я натисна на седалката.
— Стой тук. Аз ще отида да видя какво е станало. — Той бързо се измъкна. Болката от раната в бедрото му напомни, че Клиъруотър не е единствената, която не е в най-добра форма за надземна експедиция.
Затвори кабината и погледна да види в какво са се ударили. Беше разкъсаният опашен лонжерон на самолета на Келсо. Витлото се беше счупило.
„Браво, Брикман…“ Той отвори товарното отделение и извади сламено пончо — дреха, каквато майсторите на желязо даваха на робите мюти. Спусна визьора на шлема си, наведе се срещу виещия вятър и закуцука към разбития скайрайдър на Келсо.
Той се беше блъснал в едно огромно дърво — тъмен силует сред белия пейзаж. Ударът беше свалил снега от клоните и той почти бе затрупал самолета. Нямаше никакъв знак за движение, никакъв звук.
Дръжката от дясната страна на кабината беше заяла. Стив разби аварийния спасителен панел зад кабината и се опита да я отвори. Пантите бяха изкривени и заяли. Той ги насили нагоре и видя, че другата половина е разбита. Вътре влизаше сняг и покриваше тялото на Келсо. Джоди се беше превила на две. Лявата й ръка беше върху гърдите — дясната върху Келсо.
Стив сложи ръка върху рамото й.
— Джоди…
Главата й леко се помръдна.
— Как си?
Джоди отвори очи. Трябваха й няколко секунди да фокусира очите си. За мозъка й трябваше малко повече.
— Ох… — Ръцете й посегнаха към катарамата на предпазния колан.
Стив я откопча. След това охлаби каишката под брадата на шлема й и го свали.
— Имаш ли нещо счупено?
— Мисля, че не. Вратът ми… — Тя предпазливо помръдна глава. — Ооо!
— Чакай… — Той опипа мускулите и костите на гърба й и тя се задъха от болка.
— Ей! По-леко!
— Ще се оправиш. Малко ще боли, но изглежда всичко си е на място.