Тъй като това беше първата им зима в чужди земи, те не знаеха, че със започване на Бялата смърт Плейнфолк изпадат почти в зимен сън, като дивите животни. Умовете им също бяха склонни да заспят и жителите на малкото селища, които Изо успя да намери, бяха по-глупави от обикновено и не можеха да окажат никаква помощ дори след като се сгрееха с чаша саке.
На четвъртия ден, вцепенен от студ, гладен и в лошо настроение Изо пое назад към Бентън Харбър. Търпеливият му ескорт, който почти не можеше да повярва на това щастие, го следваше мълчаливо, поддържан от мисълта за изпускащи пара каци с топла вода, топла храна, топли легла и мангали с горящи дървени въглища. Очакванията за ранно връщане към „цивилизацията“ обаче бяха разбити, когато Изо, воден от някакъв импулс, се обърна наляво и препусна по древния твърд път, който режещият вятър частично беше очистил от снега.
Тримата му придружители въздъхнаха изтощено и го последваха, като дърпаха товарните мулета. Хората и животните бяха навели глави и се бореха с вятъра, който навяваше бели вихрушки от околните преспи. Вървяха чак до вечерта и изминаха почти двадесет и пет мили — по-голямата част от тях пеша, защото не можеха да яздят изтощените животни в участъците, където снегът често стигаше до кръста.
Когато падна мрак, се подслониха между група борове, сгушени един до друг в мразовитата пустош като обкръжени воини. Завързаха конете и мулетата, наметнаха ги с чулове, дадоха им последния останал зоб и чак после опънаха палатката.
Вечерята бе студен ориз и месо, прокарани със зелен чай, сварен на малък мангал с дървени въглища. Изо изпрати един от войниците да наглежда животните, след това, когато войникът се върна, наля на всички по една малка чаша саке преди лягане и съобщи твърдото си решение на зазоряване да тръгнат към Бентън Харбър. Тъй като хранителните им запаси почти бяха свършили и тъй като търсенето им досега не им беше донесло никаква полезна информация, войниците му бяха склонни да повярват, че той наистина го мисли.
След като се постоплиха над въглените, всички се пъхнаха в подплатените с кожа спални чували, нахлупиха плътно качулките на лицата си и засънуваха за дома: за дървета, отрупани с розови цветове, ливади, окъпани в слънце, сребристи риби, изскачащи от огледалната повърхност на езеро, смях на деца, легнали върху натовареното на каруци ароматно сено, лятно слънце — огромен червен диск, — спускащо се в златното небе, аромат на цветя, приведени тежко в неподвижния вечерен въздух.
На сутринта на петия ден се събудиха и видяха, че вечерта са минали на по-малко от сто крачки от друг лагер — странна конструкция, която дори под дебелата снежна покривка издаваше чуждестранен произход. Двамата войници се приближиха с лъкове в ръце. Изо извади меча си, който никога не беше проливал кръв в неговата ръка, и извика на обитателите да се покажат. Властната му заповед на японски едва ли щеше да бъде разбрана, но гласът му нарушил тишината, трябваше да предизвика някакъв отговор.
Нищо не помръдна, никой не се показа.
Охранявани от двамата моряци, Изо и слугата приближиха чуждия лагер и видяха покрити със сняг остатъци от самолет, наклонен на една страна. Корпусът — широчината му беше по-малка от разперените ръце на човек — беше с остъклена кабина; едната й страна се беше разбила в съседното дърво.
Изо огледа от безопасно разстояние покритата със сняг вътрешност на кабината и празното товарно пространство зад нея, после заобиколи от другата страна.
Ударилото се в земята крило беше превърнато в импровизиран заслон с помощта на клони, отсечени от съседните борове. Изо нареди на слугата си да провери дали вътре има някой, след това влезе и той. По-малки клони бяха използвани за настилка. Няколко счупени сухи клона лежаха до покрит със сажди метален контейнер. Имаше още няколко такива контейнера. Ако се съдеше по миризмата, бяха съдържали чуждоземна храна. Имаше и няколко парчета с неправилна форма от гъвкав материал с повърхност като полирана стомана и — най-важното от всичко — няколко скъсани ивици окървавен синьо-сив плат.
На една от тях имаше знак, който Изо позна веднага. Тъмнокафявото осемлистно цвете — емблемата на Мин-Орота. Бледото синьо-сиво беше цветът на дрехите, носени изключително от робите работници в Ни-Исан. Беше парче от туника и кръвта показваше, че собственикът й е бил ранен, когато небесната колесница е паднала на земята.
Причината да е летял със самолета беше очевидна — опит за бягство. Но как един неграмотен роб бе получил достъп до такъв самолет и къде бяха дългите кучета, управлявали този и другия самолет?