Викът на единия от войниците прекъсна по-нататъшните му разсъждения. Изо излезе от заслона, бързо заобиколи разбитата небесна колесница и видя единия от войниците да залита към него през дълбокия до колене сняг. Войникът посочи другаря си — той беше отишъл малко по-далече по пътя и ръкомахаше възбудено.
Изо затича с подскачане, като се опитваше да стъпва в направените от двамата войници дупки.
— Друга небесна колесница! — каза задъхано първият войник. — Празна… но… — той спря да си поеме дъх — здрава!
Изо му заповяда да отиде при слугата и тръгна напред. Мускулите на бедрата му започнаха да се схващат и той се отказа от подскоците и започна да разравя пътя си като плуг, оставяйки след себе си дълбока бразда.
Когато се приближи до втория войник, видя покрития със сняг самолет. Гледан отдалече, той беше почти невидим на фона на бялата околност. Гонени от вятъра снежинки се бяха залепили върху леденостудения корпус, покривайки всичко, освен долната повърхност на тъмносивото тяло.
Войникът — пръскаше се от гордост — поведе Изо към находката си, като отъпкваше снега пред него. Небесната колесница стоеше на три крака, заровени в снега, който достигаше на няколко пръста от корема й. С правите си крила, простиращи се настрана на височина на рамената, приличаше на дебела патица, която се спуска към някое езеро. Само дето беше неподвижна.
Опашката — която Изо едва можа да достигне с пръсти — беше прикрепена към две паралелни кухи греди, които излизаха от задния край на крилата. Люкът на товарния отсек беше отворен и празен. Изо заповяда на войника да изстърже снега от един от страничните прозорци на кабината и погледна вътре.
Снегът по другите стъкла хвърляше зловеща светлина върху тъмно оцветената вътрешност. Въпреки чуждестранната си конструкция двете седалки с предпазни колани за пътниците му бяха ясни. Колкото до функциите на странните прибори, разположени пред тях, това беше загадка, която Изо нямаше да се опитва да разгадае. Беше видял достатъчно, за да разбере, че това е изключително опасна машина, в която той и неговите хора не бива да се опитват да влизат. Самолетът и всичко в него беше дело на подземните хора, роби на тъмната светлина — лошата сила, която беше разрушила предишния свят.
Изо не се съмняваше, че това са двете небесни колесници, които беше видял да идват от изток и които бяха прелетели над Бентън Харбър. Двамата с войника обиколиха самолета, но виелиците, които бяха спъвали придвижването им през първите три дни, бяха заличили следите, оставени от заминалите облачни воини.
Това щеше да направи намирането им по-трудно, но Изо не се разтревожи много. Тъй като неговата група при пътуването си на юг не беше срещнала никакви следи, това можеше да означава, че облачните воини може да са тръгнали в посоката, която той очакваше — на запад. Ако вървяха пеша през дълбокия сняг, при това с най-малко един ранен, придвижването им щеше да е болезнено бавно.
Това бяха предположения, направени въз основа на най-оскъдни доказателства, но в миналото Изо винаги беше имал късмет, когато се беше осланял на преценката си. Ако пак беше прав (а той беше убеден, че е), имаше голяма вероятност да попадне на следата на бегълците преди те да стигнат Мис-Хипи.
Но без храна и за хората, и за изтощените коне, незабавното преследване беше невъзможно. При това време, за да предприемат дълго пътуване по страната, щяха да се нуждаят от отпочинали коне и още товарни животни. Първата стъпка беше да се върнат в плаващия дом и той да изпрати съобщение на господарите си. Изо даде знак на моряка да го последва, обърна се към лагера и затича с препъване през снега…
Придвижването им по покритата със сняг земя беше болезнено бавно, но проблемът за студа беше частично решен, преди да напуснат подслона си. Като оставиха Клиъруотър да се грижи за Келсо, Стив и Джоди отидоха на лов с Кадилак. Пистолетите нямаха далекобойността на мютските арбалети, но след два дни преследване на всичко с кожа те набавиха достатъчно кожи да се защитят от студа.
Проблемът за съшиването им беше предвиден от онзи, който беше проектирал пакетите за оцеляване, каквито имаше във всеки скайрайдър; във всеки пакет имаше различни игли и макари със здрави конци. Наклякали около огъня като имигранти шивачи, току-що пристигнали от царска Русия, те се заловиха за работа. На разсъмване шивашкият кръжок беше приготвил няколко безформени горни дрехи, които овързаха около телата си с жици и ленти тъкан, отпрани от счупения скайрайдър. За щастие те държаха повече на топлината, отколкото на външния си вид, защото когато беше завързан и последният възел и излязоха навън да проверят ботушите си на йети, приличаха на четирима уличници примитиви от каменната ера, които търсят мамонтови бургери.