Колективното, но малко неохотно решение да тръгнат на запад покрай пътя беше взето приблизително по времето, когато Изо Уантанабе реши да тръгне в същата посока. Хаплив студен вятър гонеше снега по полето, но Стив не искаше да спира. Всички бяха в заядливо настроение, но въпреки отвратителното време тръгнаха, защото снегът и вятърът бързо щяха да заличат следите им.
Опакован като мумия с отражателни термични одеяла и завит с мечешка кожа — още мокра и кървава от вътрешната страна — Дейв Келсо лежеше на импровизираната носилка.
Със Стив и Клиъруотър отпред и Кадилак и Джоди отзад товарът беше равномерно разпределен и лек, но, след първите няколко мили Стив разбра, че няма да могат да го пренесат през снега чак до Уайоминг.
Освен че не беше възможно физически, нямаше смисъл да го правят — както Стив вече беше заключил. Когато стигнеха там, фрактурите на Келсо щяха да са неизлечими. Но дори да го изоставеха, както бяха лошо подготвени и при този дълбок сняг, беше съмнително дали те самите ще могат да преживеят такова пътуване.
Трябваше да намерят къде да се приютят до пролетта. Стив знаеше само едно такова място — землянката, използвана от него в Небраска. Тя беше топла, суха, добре скрита и достатъчно голяма за петимата. Добра идея, но имаше две големи пречки. Землянката беше построена от АМЕКСИКО, което означаваше, че там може да има друг агент под прикритие — с радиовръзка с Карлстром. И — по-голямата пречка — тя беше на седемстотин мили от сегашното им местоположение.
Стив със съжаление си спомни за Баз, игривото вълче, чийто кратък живот беше отнет от Малоун. После изтри картината от съзнанието си и върна мислите си към проблема за намиране на подходяща зимна квартира.
Трябваше да има друго решение…
Имаше, но то стана ясно няколко дни по-късно.
Затоплен от едночасовото киснене в изпускащата пара бъчва и любовната прегръдка на жена си, Изо беше доволен. Настроението му се подобри още повече, когато неговият доверен сержант му предаде друго съобщение, пристигнало с пощенски гълъб в деня преди неговото завръщане.
С треперещи пръсти Изо разви хартиената лентичка. Беше по-дълга от обичайно и изписана и от двете страни. Съобщението — изпратено директно от двореца в Саракуза, дома на Яма-Шита — беше подписано от Аиши Сакимото, един от чичовците на господаря и ключов член на вътрешния съвет на рода. Но съобщението не само беше подписано — то беше и написано от ръката на Сакимото и в него се използваше интимната форма на обръщение, обичайно запазена за кореспонденция между благородници с еднакъв ранг. Изо не пропусна да отбележи жеста.
Съдържанието на съобщението беше стряскащо. Семейството на Яма-Шита търсеше петима роби, убили голям брой високопоставени майстори на желязо посредством смъртоносна комбинация от черен барут и тъмна светлина, след което избягали с „летящи коне“.
Сакимото нареждаше на Изо да направи всичко възможно, за да открие двата самолета. Ако се установяло, че тяхното въздушно пътуване е продължило, Сакимото искаше да бъде уведомен за последната посока, в която са се отправили. Ако, от друга страна, времето ги било принудило да кацнат в поверения му район, Изо трябвало да направи всичко възможно да открие настоящото местонахождение на ездачите — живи или мъртви.
Сакимото знаеше, че търсенето може да се окаже безплодно, но залогът беше честта на рода Яма-Шита. Ако намерел ездачите живи, Изо трябвало да използва най-изкусните средства, с които разполага, за да ги задържи в района, без да им даде основание да се разтревожат. Щяла да бъде изпратена наказателна експедиция да ги доведе и да изправи и тях, и съучастниците им пред съд, но това нямало да стане преди пролетта на следващата година.
Сакимото нареждаше Изо да не се намесва директно със собствените си малки сили. Ездачите имали силни приятели и скрити средства мигновено да ги извикат. Изо беше упълномощен да предложи на Плейнфолк примамки, с които да осигури тяхното сътрудничество. От него, разбира се, се очакваше да прояви благоразумие, но родът Яма-Шита щял да изпълни всички обещания, които той щял да направи от тяхно име — стига да доведат до положителни резултати.
Съобщението завършваше с топли пожелания и обещание, че ако Изо успее, той и семейството му ще бъдат богато възнаградени със земи и титли. Изо не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне. С откриването на двата изоставени „летящи коня“ мечтите му за получаване на социален статус и материални награди, съответстващи на способностите му, вече ставаха осъществими. Ако искаше да задържи облачните воини, не трябваше да губи нито миг.