Глава 4
Бък Макдонъл беше прав. Наоколо наистина имаше мюти и не всички бяха — както вярваше Изо Уантанабе — в състояние на летаргия.
Макар определено да беше вярно, че в сравнение с останалата част от годината голяма част от зимните месеци прекарваха в сън и бездействие, Плейнфолк все пак бяха в състояние, когато се събудят, да размърдат мозъците си.
Подобно на другите майстори на желязо, които бяха прекарали известно време в отвъдморските райони, Изо Уантанабе беше по природа неспособен да извърши безпристрастно проучване на поведението на мютите. Също като трекерите, и той беше изпълнен с непоколебима вяра в собственото си превъзходство, разполагаше с информация от втора ръка и имаше предубеждения спрямо хората, с които щеше да има работа. Никой от резидентите агенти не беше живял достатъчно дълго по тези места, за да състави детайлна картина за ежедневния живот на мютите през една сурова зима и, което беше по-важно, това не беше нещо, което се изискваше да записват.
Като новодошъл Изо беше принуден да разчита на информацията, оставена от предишни резиденти, а те — поради посочените по-горе причини — бяха научили изненадващо малко за истинския начин на живот на мютите, за начина им на мислене — или за какво изобщо мислят. В резултат на това Изо не знаеше, че една от защитните тактики, използвани от мютите, беше да се преструват на по-глупави, отколкото са.
Много мюти бяха генетично обременени, което се отразяваше на връзката между частта от мозъка, която съхранява натрупаното знание, и устата. На компютърен език това означава да можеш да въвеждаш данни, но поради софтуерна грешка да не можеш да ги разпечатваш. Степента на проблема варираше силно между индивидите; но в социален контекст проблемът затрудняваше, а понякога дори правеше невъзможно да изразят с думи онова, което знаеха — за разлика от онова, което виждаха, мислеха или чувстваха. И тъй като мютите нямаха четмо и писмо, знанието, което притежаваха, оставаше заключено.
В плен, оковани и бити, третирани като животни и работещи като животни, те ставаха необщителни и мълчаливи. „Мют“, съкращение от мутант, бе станало синоним на „тъпак“. Но мютите съвсем не бяха глупави. В историческите архиви на Федерацията за тях се споменаваше като за „хитрите мюти“, но качествата, които се смяташе, че притежават, бяха обикновена животинска хитрост и жестокост. Кураж и интелигентност не бяха качества, които можеха да се припишат на тези полухора.
Трекерите — които смятаха себе си за единствените истински човешки същества, оцелели по време на Холокоста, знаеха как се очаква да изглеждат „истинските хора“. Тъй като мютите не отговаряха на този модел, те бяха считани за обезформени и грозни уроди и тази липса на симетрия, тази грозота беше доказателство за техния статус на полухора и за безнадеждната им тъпота.
Техните врагове от тъмните градове под пустините на юг, убедени, че имат за противник малоумни диваци, бяха успокоени от фалшиво чувство на сигурност. Убедени, че ги превъзхождат по огнева мощ и ум, командирите на надземните отряди в голям брой случаи бяха извършили тактически грешки, които вероятно не биха допуснали срещу по-уважаван противник.
Иронията беше, че когато настъпеше неизбежният крах, подземните хора, убедени, че са господарска раса, предпочитаха да търсят изкупителна жертва сред собствените си редове, вместо да приемат открито предположението, че са били надхитрени.
Същите тактики бяха използвани за справяне със заплахата от изток. Плейнфолк, чийто воински дух се основаваше на куража на индивиди в единоборство, бързо разбраха, че не могат да водят война на два фронта, и то срещу врагове, които притежаваха смятаните от мютите оръжия за масово унищожаване — дълго „остро желязо“, което може да убива или осакатява цели групи хора с един изстрел от голямо разстояние.
Ако не се брояха няколкото кървави сражения, когато корабите с колела бяха направили първите си нападения покрай бреговете на Голямата река, отношенията на мютите с майсторите на желязо бяха приемливо добри и взаимноизгодни въпреки факта, че чужденците явно търсеха изгода. Старейшините на мютските племена, които се събираха ежегодно на мястото за търговия, болезнено разбираха, че бартерните преговори, водени от маскираните жълти джуджета, накърняват техните интереси, но беше постигнато съгласие (между потомствени кръвни врагове, които се съгласяваха по съвсем малко въпроси), че лошата сделка е по-добра от никаква.