Въпросът за начина на защита, когато тази среща станеше неизбежна — и окончателна — беше зачекван на няколко пъти, докато се свиваха до огъня в нощните си заслони, но никой не предложи ясен план. Джоди беше останала с впечатлението, че мълчаливо са се съгласили ако наистина възникне такъв проблем, Клиъруотър да използва необяснимата си сила и да ги извади от затруднението.
След първия ден, когато се бяха олюлявали като пияни моряци през снежната фъртуна, вдигнали на раменете си носилката с Дейв Келсо, се бяха организирали по-добре. Люкът, за който беше завързан раненият, беше превърнат в шейна, която лесно теглеха по двама. Така Келсо пътуваше много по-безболезнено, а и освен това двамата, които не теглеха, можеха да носят запасите.
Към пладне опасността, която очакваха, се появи в облика на самотен облечен в кожи мютски воин — той изскочи сякаш изпод земята и спря, като видя Кадилак и Клиъруотър, които вървяха на около сто метра пред Стив, Джоди и Келсо.
Всички замръзнаха — включително мютът, който носеше арбалет. Стив прецени разстоянието и реши, че не може да направи много. Воинът беше на двеста метра от него — твърде далеч дори за Кадилак да го застреля с пистолет. А и той не опита, защото от двете страни на първия мют се появиха и други облечени в кожи мюти.
— По дяволите… — каза Джоди през зъби. — Какво ще правим?
— Не мърдай и брой — каза Стив.
Бяха тридесет души — пет ръце, — наредени в дълга редица, която започваше отдясно на Стив и завиваше покрай Кадилак и Клиъруотър, като препречваше пътя им напред. Поне една трета от тях носеха арбалети; останалите бяха въоръжени с боздугани с остри шипове и ножове-тояги. Без бърза намеса на Талисмана присъствието на толкова много стрелци извън обсега на техните пистолети правеше изхода от всякаква съпротива предрешен.
Стив и Джоди наблюдаваха със затаен дъх как Клиъруотър вдигна дясната си ръка и направи традиционния знак за поздрав. Едновременно с това Кадилак измъкна пистолета с дебела цев, който беше взел от скайрайдъра, и изстреля право нагоре бяла сигнална ракета.
Шиии-еххх! Съскащият мютски вик, означаващ учудване, страхопочитание и възхищение, избухна от гърлата на воините, докато наблюдаваха как заслепяващото огнено кълбо се издигна на двеста фута, после се изви над главите им и падна на земята зад тях, като остави след себе си опашка от пушек.
Това беше еквивалент на „бяла стрела“ — стрелата, която носи пушещо снопче суха трева като сигнал, че преследвачът или преследваният иска да преговаря.
След един изпълнен с напрежение момент, когато никой от редицата на мютите не реагира, четирима воини в центъра побързаха да вдигнат десните си ръце и да отговорят на поздрава на Клиъруотър. След това последва един втори, по-дълъг и задушевен разговор между водача на мютската хайка и Кадилак. Броят на кимащите глави подсказваше, че изглежда, е постигнато поне някакво споразумение. Стив погледна Джоди и въздъхна с облекчение.
Бързо почукване привлече вниманието им към Келсо, който лежеше на шейната между тях. Той чукаше с кокалчетата на пръстите на здравата си лява ръка по вътрешния плексигласов капак, който го покриваше от главата до петите. Джоди се наведе към него.
— Какво има, Дейв?
— Махни този капак и ми дай пистолет! — прошепна прегракнало той.
— Ти луд ли си?
— Ти си луда! Ако тези лайнари ще ни пленят, искам да отведа поне един с мен!
Джоди ахна разгневена, след това удари по капака над лицето му.
— Дейв! Направи ни една услуга! Заспивай!
Кадилак идваше към тях през снега; носеше двете раници. Клиъруотър все още разговаряше с четиримата водачи на мютската хайка.
Кадилак подаде раницата на Клиъруотър на Джоди, а своята на Стив.
— Не искам да прозвучи много обнадеждаващо, но може би имаме късмет. Страхувах се, че може да сме се натъкнали на племената Д’Троит, но тези са мюти М’Уоки — най-смелите от племето Коджак.
— М’Уоки не са ли приятели с Ши-Карго? — попита Стив.
Кадилак отговори на въпроса му с лека покровителствена усмивка.
— Това е прекалено опростенчески. Дори племената от една и съща кръвна линия се избиват, за да защитят територията си. Нека просто кажем, че Ши-Карго са им мъничко по-малко омразни от Д’Троит.
— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Това какво означава за нас?
— Че сме живи… за момента.
Джоди огледа невъзмутимата редица мюти. Фактът, че не крещяха войнствено, правеше положението да изглежда още по-застрашително. Тя сбута Стив.
— Не разбирам. Те вече би трябвало да са се нахвърлили върху нас. Да не са се уплашили от сигналната ракета?