Тя излезе да го посрещне.
— Лош ден, а?
— Да. — Той потри нараненото си бедро. — Видях всякакви животни, но или бяха много бързи, или много далеч.
— Няма значение, винаги можем да отворим… — Джоди млъкна, защото Стив вдигна глава към нещо в небето.
Тя погледна натам, видя синьо-сиво петно и бързо фокусира далекогледа върху него. Размазаният образ се превърна в самолет с прави крила, боядисан в стандартния за Федерацията син цвят; летеше директно към тях.
Когато видя знака в края на бялото крило, Джоди ахна.
— Не мога да повярвам… Стив! Погледни! От „Дамата“ е!
Преди да падне със самолета си от ешелона по време на сражението в река Нау енд Ден Джоди беше член на екипажа на „Дамата“ вече пет години, като се бе издигнала от планерист до командир на звено. — Кристо! Какъв късмет! Разбираш ли какво означава това?
Стив, който беше служил само три месеца преди да бъде свален, не сподели радостта й. Погледна през далекогледа и изсумтя:
— Ха, късмет! Този самолет горе е от новите модели, за които ти казвах.
Стив я издърпа под прикритието на боровете, където бяха направили лагера.
Келсо, изглежда, спеше. Стив дръпна Джоди да се свият в снега и вдигна предупреждаващо пръст.
— Мълчи и не мърдай!
Джоди сграбчи лявото му рамо с две ръце и го разтърси развълнувана.
— Слушай! Ако Хартман и Голямото Д са все още на борда, няма да има никакъв проблем! Ако мога да установя контакт с тях и да се върна на борда, мога да обясня станалото с мен!
— И?
— Брикман! Аз изкарах с тези хора пет години на повърхността! Ако те свидетелстват в моя полза, ще имам по-голям шанс за справедлива присъда от съвета на оценителите! Мога да бъда възстановена!
— Те искат да си мислиш точно това — каза Стив. — За Бога, Джоди! Федерацията има поне двадесет ешелона на повърхността. Съвпадение ли е според теб, че този самолет просто случайно е от „Дамата“?
Вълнението на Джоди моментално изчезна.
— Това е първият случай, доколкото знам, когато един ешелон извършва офанзива през това време на годината. Но с изключение на това фактът, че точно „Дамата“ обикаля наоколо, не ме поразява като нещо особено злокобно.
— Наистина ли? За какво мислиш са дошли тук?
— На лов за мюти, за какво друго? Сам виждаш, че наоколо има много.
— Стига, Джоди. Ти си умно момиче. Онзи човек горе търси нас!
— Това пък откъде го измисли?
— Какво ти става? Да не би мозъкът ти да е премръзнал? Когато онази маймуна Сайд-Уиндър се е събудила и е открила, че сме изчезнали, той е разбрал накъде сме се насочили…
— Откъде?
— От мен. Като истински глупак, аз му казах! А онези двама пилоти са знаели докъде можем да стигнем с останалото в резервоарите гориво! — Стив поклати глава и изруга. — Трябваше да ги застреляме… — Очите му станаха сурови. — Келсо искаше…
— Знам. Аз го спрях.
— Голяма грешка. Но все пак наградата за най-голям глупак се пада на мен. Трябваше да изгорим скайрайдърите, вместо да ги оставим да стоят там като двойка пътепоказатели.
— Без телата вътре това нямаше да излъже никого за дълго. И макар никога да не съм летяла с нещо, което не се захранва с батерии, предполагам, че самолетите с празни резервоари не биха се запалили, освен ако някой не натрупа под тях цяла клада.
— Да… права си — промърмори Стив. — Но пък в този сняг е трудно да ги открият. Ако обаче са ги открили, ще знаят, че сме тук. Днес видяхме само един самолет, но е възможно да патрулира цялото въздушно отделение.
— Мислиш ли, че ни е видял?
— Не знам. Наоколо има много следи, нашите и на мютите. Но това няма значение, защото освен ако някой не сложи надпис до нашите, няма начин да се установи разликата.
— Мислиш ли, че ще се върнат? Имам предвид самолетите?
— Да. Длъжни са. Само правя предположение, но като имам предвид часа от деня и факта’, че този летеше на запад, мисля, че вече се прибират. Така че къде мислиш се намира „Дамата“ — оттатък Мисисипи?
— Звучи основателно…
Двамата разгледаха картата. Река Мисисипи не беше нанесена. Левият край на картата стигаше до Джолиет, Илиной.
— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Не вярвам Хартман да прекара войници през водата. Географията ми е малко мъглява, но мисля, че трябва да сме на около сто, може би сто и петдесет мили от реката.
Джоди изглади смачканата карта.
— Най-малко…
— Е, ти го познаваш по-добре от мен, но аз не виждам как Хартман ще изпрати бойно отделение толкова далеч без подходяща подкрепа… нали?