Двете небесни колесници бяха дошли от североизток и бяха отлетели на югозапад — към Мис-Хипи. Което означаваше, че са заобиколили или от север, или от юг — гонени от напредващия снежен облак назад към желязната змия. Но преди това трябваше да са летели в безоблачно небе — така че сигурно бяха забелязани от острооките мюти, живеещи по земите около езерото Ми-шига.
Може би най-близкият му съсед, Сейто Ейчи, резидентът в Лудингтън, чийто плаващ дом бе на около сто и двадесет мили северно от неговия, ги беше видял да пресичат езерото Ми-шига, когато носеното от вятъра снежно покривало беше все още отвъд далечния бряг. Облачен воин беше подходящо име за хора, достатъчно дръзки да карат крилатите си колесници над такъв огромен воден простор! Но ако някога имаха неблагоразумието да нахлуят над Ни-Исан, камите, които пазеха небето, щяха да ги запратят към земята и те щяха да паднат като птици, поразени от стрелата на ловец.
Изо реши да напише съобщение и да го изпрати на съседа си по пощенски гълъб. Трябваше да изчака да отмине снежната буря, но ако пуснеше гълъба по пладне на следващия ден, може би щеше да получи отговор, което щеше да му помогне да установи точното местоположение на ешелона. Ако обаче небесните колесници бяха заобиколили от юг, новината за тяхното появяване щеше да стигне до него по-късно. Но щеше да дойде — в това той не се съмняваше.
При пристигането си в тези отвъдморски район мелезът с благородно потекло беше използвал организационните си умения, полагайки най-много усилия в областта на юг и запад от пристанището Бентън. В резултат на сто мили от мястото, където се намираше сега, имаше малко тревни маймуни, които да не знаят за възможността да спечелят награда, като докладват първи при откриване на желязна змия или стрелолист.
Изо Уантанабе избра листче тънка хартия от една кожена папка и започна да пише съобщението до Сейто.
За Буфало Бил Хартман, командир на „Луизианската дама“, новината дойде под формата на кодиран радиосигнал в 06.25 стандартно време, около десет минути преди изгрев-слънце на 12 ноември 2990 година. Хартман тъкмо се измъкваше от койката си, когато зумерът на леглото му тихо зазвъня. Той погледна видеодисплея над малкото бюро в ъгъла и видя как екранът бързо се изпълва с редовете на кодираното съобщение.
Ешелонът на Хартман, който беше спрял за през нощта на седемдесет и шест мили южно от попътната станция Пуебло, вървеше по път — известен някога като магистрала 25, — който минаваше през реперна точка Тринидад и Ратън, Ню Мексико и през Канадската река, преди да завие на запад към Рузвелт — подземна база, разположена близко до отдавна изчезналия град Санта Фе. Тъй като картите на Федерацията за надземния свят бяха създадени на база на издания отпреди Холокоста, градските райони, държавните граници и главните магистрали бяха запазени като репери. Така въпреки че главната част на базата беше на неколкостотин фута под земята, тя беше известна като Рузвелт/Санта Фе.
Десет такива бази бяха изградени под земната повърхност под или близко до главните градове на южния Среден запад. Повечето бяха наречени на имената на последните президенти на Съединените щати: управлението на Федерацията Уошингтън/Хюстън — известна неофициално като Гранд Сентрал или Хюстън/Гранд Сентрал, Джонсън-Финикс, Рейган/Лабок, Никсън/Форт Уърт, Айзенхауер/Сан Антонио, Труман/Лафайет, Ле Мей/ Джаксън, Линкълн/Литъл Рок и Грант/Тълса. Последната, която още се изграждаше, беше Монро/Уичита.
Тези градове отдавна бяха изчезнали, бяха оставили само имената си върху картите, съхранени в компютърните архиви на Федерацията. Имена, които помагаха да се омекоти сивата анонимност на масивните плочести конструкции, заели тяхното място. Бункерите, които се притискаха към земята като изхвърлена на брега медуза в очите на скулптор, бяха връзката между подземния свят на Федерацията и Света със синьото небе над него.
Също като мрежата от по-малки попътни станции и работни лагери, те бяха продукти на третото хилядолетие. Някои бяха още от началото на двадесет и четвъртото столетие; освен тях бяха останали много малко следи от човешко присъствие. Всички външни знаци на двадесетото столетие бяха изчезнали — изпарили се от ядрени експлозии или изтрити от лицето на земята от кръвопролитни борби между полудели групи оцелели хора за контрол на незамърсени източници в периода непосредствено след Холокоста.