— Прав си. — Джоди захапа долната си устна. — Така че… какво става сега?
— За момента нищо. Ще останем в укритието, докато не разберем какво споразумение са успели да постигнат Кадилак и Клиъруотър.
— Ами ако няма споразумение? Какво ще правим, ако не се върнат след два дни както казаха? Докога ще чакаме тук… вечно?
Стив въздъхна нетърпеливо.
— Джоди, ако няма споразумение, съвсем скоро ще научим. Воините Коджак ще се изсипят върху нас.
Джоди прие тази непривлекателна перспектива със замислено кимване, после каза:
— Позволи ми да ти направя едно предложение. Ти си бил изпратен да върнеш тези интелигентни мюти. Добре. С известна помощ от Дейв и мен ти ги изкара от Ни-Исан. Но сега те изчезнаха… и може би няма да се върнат. Така че преди да се окажем в беда, без да можем да направим нищо, предлагам да захвърлим всичко и да се присъединим към „Дамата“.
Стив я погледна недоумяващо.
— Луда ли си?
— Брикман, бъди реалист. Какъв шанс имаме тук?
— Същият както всеки друг! Ти си преживяла една зима. Можеш да преживееш още една.
— Миналата година аз бях една от деветдесетте ренегати в добре организирана група. Ръководена от Малоун, не забравяй.
— Едва ли мога да го забравя. — В смеха на Стив имаше горчива нотка. — Но не съм забравил, че той успя да загуби тридесет нарушители, включително теб и Дейв. Добър организатор!
— Е, добре, той също прави грешки. Но той разбра твоя номер за нула време.
— Да, вярно. Той…
Джоди понижи глас.
— Искам да кажа, че бях с хора като мен. Не вярвам на онези мюти, с които твоите двама нормални се опитват да се договорят. Както казах, тези диваци скоро ще разберат, че аз не съм от тях, но дори да има някакъв начин това да не стане, аз не съм готова да дойда с вас, ако това означава да изоставя Дейв.
— Джоди! Бъди разумна! Направихме всичко, което можахме, за него. Повечето хора щяха да му теглят куршума и да го оставят сред останките на самолетите.
— Така ли? Е, аз не съм като повечето хора. Ти ми обеща, че никой няма да го убие… че ще измислим нещо. Сега говориш така, сякаш си готов да натиснеш спусъка. На чия страна си, Брикман?
— На вашата. Най-малкото опитвам се да бъда… но това не е лесно, когато непрекъснато променяте намеренията си!
Това обвинение я раздразни.
— По дяволите! Що за нахалство! Ругаеше ме за промяната на курса, а в Небраска ти си променяше програмата всеки път, когато се натъквахме един на друг. Първия път ми каза, че си облечен като дивак само за да си спасиш кожата. После се оказа, че си фед под прикритие, изпратен да отвлече някакви интелигентни мюти… и ми говореше, че съм истински Блу и как като ти помогна, ще спасиш задника на родната си сестра. А накрая, когато двамата с Келсо променихме мнението си… ти беше готов да изоставиш сестра си и да се сбогуваш с Федерацията! Всичко това просто не се връзва. Ти целиш нещо, Брикман. Сега не е времето и мястото да се разправяме, но аз не ти вярвам.
— Да… — Стив въздъхна тежко. — Имаш право да си подозрителна, Джоди, но неправилно тълкуваш нещата. Аз бях принуден да изпълня тази операции със заплахи срещу Роз. И, да, аз наистина поисках помощ от Федерацията. Ако не ни бяха помогнали, нямаше да оцелеем. Обещах да ти помогна да избягаш от Ни-Исан и го направих. Но никога не съм имал намерение да се връщам там.
— Тогава защо ми казваше, че съм истинска Блу и как всичките ще станем герои?
— Много просто. Не можех да го направя без теб. Но за да избягаме, аз трябваше да работя с Федерацията и ти трябваше да се съгласиш. Рано или късно ти щеше да попиташ откъде идва всичкото онова оръжие… затова трябваше да спечеля лоялността ти. Лоялност на един възпитаник на Линдберг към друг. — Когато мютите ни плениха, ти беше доста настроена срещу Федерацията, така че когато се съгласих да ти помагам, не можех да съм сигурен дали наистина си променила мнението си. — Стив млъкна и загледа как Джоди се изчерви. — Разбрах, че ме лъжеш, чак на лодката на път за Лонг Пойнт.
— Не съм те лъгала, Брикман. Аз наистина бях готова и желаех да се върна във Федерацията. Това беше просто, е… нагласено в Бу-фаро. И онзи човек, Сайд-Уиндър, не само боядисан, но и с израстъци на главата! Откритието, че Семейството има хора, които работят заедно с динките, ме изплаши. Неочаквано разбрах, че ние сме само малка част от много по-голяма организация, и почувствах…
— Че не струваш нищо? Ние никога не сме стрували нищо, Джоди.
— Да, прав си… Не знам защо това беше такъв шок за мен.
— Защото преди да се освободим и да можем да помислим трезво, никога не ни е идвало наум, че може да има алтернатива на онова, което ни се предлага. От момента, когато пораснем достатъчно, за да почнем да разбираме, на нас ни се набива в главите, че единствената причина за съществуването на един трекер е да умре, но да помогне мечтата на Първото семейство да се осъществи. Завладяването на Света със синьото небе… Но никой никога не е оспорвал тяхното право за това… или дали то си заслужава изгубените животи, жертвите, които са направени, и безброй други, които ще бъдат дадени преди те да осъществят мечтата си.