— Това не е само тяхна мечта — каза Джоди. — Тази мечта споделяме всички ние. Е, повечето от нас…
Стив вдигна далекогледа и погледна през клоните на запад. Скайхокът вече беше далеч, мъничка точка върху огромния безоблачен жълт балдахин, който висеше над западния хоризонт.
После го свали и пак погледна Джоди.
— Въпросът е… ако тази мечта се осъществи, какво ще стане с Плейнфолк?
Джоди вдигна рамене.
— Ако Федерацията осъществи плановете си, предполагам, че никой от тях няма да остане жив.
От устните на Стив изскочиха думите на Роз.
— Нима те нямат право на съществуване?
Джоди го погледна озадачено.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Те са хора, Джоди! Човешки същества като нас! Нашите прародители са били и техни прародители!
Джоди остана безразлична.
— И какво от това? Ако е вярно, в което се съмнявам, е било много отдавна. И дори ако можеш да го докажеш, кой ще повярва? Мислиш ли, че всички ще ги разцелуват и ще ги приемат след всичките жертви, направени от поколения трекери? Престани да се заблуждаваш, Брикман. Диваци и нарушители не общуват. Дали си вътре или вън от Федерацията, мютите са врагове и винаги ще бъдат. Ако ние не ги убиваме, те ще убиват нас.
— М’Колите не убиха теб и другите.
— Вярно. Само ни продадоха на майсторите на желязо, така че те да ни бият!
— Нищо ли не си научила, откакто си навън?! — изсъска Стив. — Кадилак и Клиъруотър ни помогнаха да избягаме! Ако не беше тя, сега нямаше да сме тук!
— И ние им помогнахме, но по различен начин. В Ни-Исан ние имахме общ враг — майсторите на желязо. Това споразумение престана да е в сила, откакто дойдохме на територията на Плейнфолк. Сега отново сме на тяхна територия. Те са сред свои. Просто погледни как се държи Кадилак.
Стив кимна.
— Става малко… по-твърд…
— Можеш да го повториш. Преди две седмици той се разпадаше и ти трябваше да го крепиш. Сега се държи като арогантен кучи син! — озъби се Джоди. — На теб може да ти харесва, но на мен — не!
Стив я погледна замислено.
— Знаеш ли какво? Мисля, че всички тези празни приказки, които ми наприказва за нас и за тях, кой какво и на кого е направил и дали можеш да ми вярваш, или не са просто глупости. Това всъщност е заради Келсо, нали? Ти си си втълпила, че ако можем да го качим на борда на „Дамата“…
— Какъв друг шанс има той? — извика Джоди. — Там има добър хирургически екип! Ако можем да се свържем, те веднага ще дойдат и ще го откарат там!
Стив погледна към Келсо. Той не се движеше.
Може би беше мъртъв? Никакъв шанс. Дейв не беше от хората, които биха направили услуга на всички да си заминат тихо…
Той пак се обърна към Джоди.
— Биха могли, но сега се самозалъгваш. Знаеш не по-зле от мен, че те няма да сложат Келсо на операционната маса. Ще му пуснат три залпа в черепа. Той е ренегат, не забравяй!
— Грешиш. Не е…
Стив се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е фед под прикритие. Като теб. — Стив я гледаше невярващо. — Не ми вярваш, нали?
— Откога знаеш за това?
— Откакто напуснахме Лонг Пойнт. Не си ли спомняш, че се върнах преди Келсо да излезе от склада на брега и как седяхме и го чакахме, и се чудехме какво по дяволите прави, а двигателите на самолетите работеха?
— Да…
— Е, докато го наричах с всякакви имена, които ми идваха наум, натиснах няколко копчета и ключове и… случайно хванах края на едно радиоизлъчване.
— Продължавай…
— Беше Дейв.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Говореше със Скай-Бъкит Три, същата група, с която твоят приятел с израстъци на главата влезе във връзка, след като кацнахме на Лонг Пойнт.
— Можа ли да чуеш за какво разговаряха Келсо и Скай-Бъкит?
— Не съвсем. Скай-Бъкит предаваше инструкции от някого, наричан Майка. Това говори ли ти нещо?
Лицето на Стив не разкри нищо.
— Малко…
„Майка“ беше псевдоним, измислен от оперативните работници на АМЕКСИКО за Карлстром. Бе станал популярен още преди едно поколение и тогавашният оперативен директор бе позволил официалното му кодово име МХ-Едно, да се замести с него. Карлстром, който оценяваше всички нюанси на значението, бе продължил традицията.