Огледът на покрития със сняг нанос около носовото колело показа, че при кацането скайрайдърът е заорал с откъснатата част на опашката. Викърс съобщи по радиото заключенията си на другите летци, след това се качи в своя скайхок и рулира на изток към другия самолет.
Той също беше оголен, но при внимателното оглеждане Викърс откри някои полезни следи. Петна от изсъхнала кръв върху краищата на назъбената надлъжна греда и спомагателно ребро в смачканата кабина свидетелстваха за силата на удара и вероятността, че най-малко един от петимата души, които търсеха, е или мъртъв, или сериозно ранен.
Под счупеното дясно крило Викърс намери — както и Изо преди него — следи от огън. Боровите клони, които групата на Стив беше сплела, за да направи стени на заслона, бяха разхвърляни и разпръснати, но няколко бяха останали сплетени и показваха за какво са използвани. Примусът и канчетата за храна — които можеха да му разкажат много повече, отколкото бяха разказали на Изо — бяха отнесени като трофеи, но разпръснатата наоколо пепел и капачки от консерви показваха, че оцелелите планеристи са прекарали известно време под заслона, преди да изчезнат в покритата със сняг пустош.
Дали бяха напуснали доброволно, или бяха прогонени от същите мюти, които се бяха нахвърлили върху двата самолета да търсят плячка, не можеше да се установи. Викърс докладва на командира на отделението за състоянието на падналия самолет и мнението си за случилото се.
— Прието, Блу Две. Излитай.
Тези думи беше чакал да чуе Викърс. Той забърза назад към скайхока — беше го извъртял срещу вятъра. Не губи време да се изчисти от снега или да завърже коланите. Просто отвори широко клапата и задържа дъх, докато достигна относителна сигурност във въздуха. Когато висотомерът показа, че скайхокът е на петстотин фута и продължава да се изкачва, от гърдите му се отрони облекчена въздишка.
На следващия ден снеговалежът и облачното небе не позволиха да се извършва търсене от въздуха. Въздушното отделение бездействаше, но останалата част от екипажа и контингентът от Пуебло имаха много работа. След откриване на двата скайрайдъра Хартман реши да продължи напред към Давънпорт. Със завършването на това придвижване щеше да се увеличи обсегът на действие на самолетите с още сто и четиридесет мили, което щеше да им позволи да прекарват повече време във въздуха на изток от Мисисипи.
Няколко отделения тежковъоръжени войници, облечени в бели комбинезони, докарани на срещата в Канзас Сити с танкерния влак, бяха изпратени на разузнаване на двадесет мили от река Сидър. Те намериха подходящ брод и „Дамата“ продължи напред и разтовари двата булдозера, които караше. Под ръководството на Бък Макдонъл те започнаха да правят рампа за достъп до водата. Лейтенант Мур, старши полеви офицер, вече беше разположил два бойни отряда на източния бряг за предмостие и беше изградил обичайния отбранителен периметър, който винаги се разгръщаше, когато екипажът „преместваше кал“ около ешелона.
На това място реката беше дълбока само шест до осем фута, а дъното беше твърдо, което означаваше, че „Дамата“ може да мине, без дори да си намокри корема. Пресичането се забави, когато техниците решиха, че трябва да използват експлозиви, за да взривят скалите в стръмния склон на отсрещната страна, но точно след зори на четвъртия ден булдозерите изкопаха необходимата площадка за излизане и „Дамата“ тръгна към Давънпорт.
Нарастващият брой стрелолисти, които кръстосваха небето, не остана незабелязан от домакините на Кадилак. Селището не беше нападнато, но като видя няколко скайхока в синьо и бяло да преминават почти директно над него, летописецът на племето Коджак, Карнеги-Хол, се разтревожи и попита уважаемите си гости дали появата на облачни воини и съпровождащата ги желязна змия са свързани с тяхното собствено слизане от небето.
Кадилак, който още от самото начало искаше да не остави никакво съмнение у Карнеги-Хол и старейшините на Коджак, че той и Клиъруотър са звездите от избраната група, която племето с нетърпение очакваше, остави без внимание предупреждаващия й поглед и отговори утвърдително.