Тъмнината забули покритата със сняг пустош на изток от реперна точка Джолиет, Илиной. Стив седеше, загледан в тлеещите въглени. От другата страна на огъня Джоди хранеше Келсо със супа от пакетче концентрат от соя с аромат на телешко.
През деня Стив беше построил около лагера висока до кръста стена от сняг с четири изхода, които можеха да бъдат запречени от клони. Клони покриваха и пода. Освен че прикриваше най-ярката част от огъня през нощта, стената спираше ледения вятър и вътре бе относително топло и уютно.
След като нахрани Келсо, Джоди отиде при Стив и му предложи останалата супа.
— Не, благодаря, изяж я ти. Време е двамата с него да премахнем недоразумението.
— Мога ли да присъствам?
— Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Той видя, че тя се ядоса. — Знам, че ти е трудно да ми повярваш, но се опитай… само този път. Каза ли нещо на Келсо за…
Тя поклати глава.
— Какъв смисъл има?
— Права си. Ще му кажа, че аз съм го хванал по време на предаването. По този начин оставаш чиста. И без да се забъркваш в онова, което е направил Келсо, си имаш достатъчно проблеми.
Джоди вдигна рамене.
— Аз знам за теб.
— Да. И дори и това е прекалено много.
— И какво да правя, ако някой ме попита?
— Кажи им какво си направила и че си го направила, защото съм ти казал, че действам от името на Федерацията и… че ти вярваш, че все още е така.
— Разбрах. — Джоди се усмихна. — Ти наистина знаеш как да използваш стария номер с искреността. Спомням си как се опитваше да ме шашнеш, когато се срещнахме за първи път във форт Уърт. Очите ти заблестяха. Знаеше ли това?
— За Бога, Джоди! Не се опитвам да те лъжа! За твое добро е!
— Това е проблемът с момчета като теб.
— Какво искаш да кажеш с това „момчета като теб“?
— Преуспяващите. Вие нямате чувство за хумор. Но съвсем сериозно… онези хора, които може да ми зададат въпрос… да им кажа ли, че знам за Сайд-Уиндър и връзката му с японците?
— Само ако те попитат. Придържай се към златното правило. Не премълчавай нищо, но и не разкривай нищо доброволно. И преди всичко не се опитвай да оправдаваш действията си. Прехвърли вината на мен. Всичко си правила, защото аз съм ти наредил. Разбра ли?
— Разбрах… — Джоди стана.
Стив я последва.
— Очите ми наистина ли блестят?
Джоди се засмя.
— Опитваш се да ми кажеш, че никога не си се гледал в огледало? — Тя излезе извън снежната стена и погледна през клоните. — Кристо! Виж само…
Стив отиде при нея. Студената бяла луна грееше високо в синьо-черното сатенено небе. Светлината, достатъчна да хвърля сенки върху снега, превръщаше всичко в килим от перли. Пейзажът, суров и ослепителен на зимното слънце, беше забулен с тайнствени синкави сенки. В моменти като този беше лесно да се разбере защо мютите смятаха такава красота за вдъхновено творчество на някакво всемогъщо същество. Като Мо-Таун, Великата небесна майка.
— Това е едно от нещата, които ще ми липсват — каза Джоди.
— Да. Красиво, нали? В сравнение с това търговският център „Джон Уейн“ бледнее.
Тя го стисна за рамото.
— Смятам да се разходя малко, докато вие си споделяте тайните…
Стив се върна при огъня, сложи още клони, после се настани до Келсо.
— Трябва да поговорим.
— Ами ако не искам?
— Ами ако това означава да живееш, вместо да умреш?
— Искаш да кажеш, че имам избор?
— Искаш ли да знаеш нещо? Нещастието наистина изкарва наяве най-добрите страни на характера ти.
— Давай по същество, Брикман. Иначе може да заспя, преди да свършим.
Стив описа плана на Джоди да се качат на борда на „Дамата“ и причината, поради която тя смята, че ще я приемат дружески.
— Поради нейните връзки…
— Да. Мисля, че тя агент на Федерацията, нали?
Келсо посрещна това с дрезгав подигравателен смях.
Личеше, че изпитва болка даже при дишане.
— На нея може да й се размине, но какво ще стане с мен? Когато въведат серийния ми номер, в онова чудовище с голямото око в Хюстън ще разберат, че от три години съм дезертьор. И ще ме изхвърлят от ешелона, без дори да си направят труда да ми сменят превръзките!
— Вярно е, че рядко оставят ренегати живи, но в твоя случай мисля, че ще направят изключение.
— Така ли? Сигурно знаеш нещо, което не знам. — Келсо се опита да запази спокойствие, но начинът, по който стисна устни, го издаде.
— Грешиш. Но чух нещо, което не трябваше да чувам. — Стив гледаше лявата страна на главата на Келсо. — Не мърдай. Нещо пълзи по врата ти. — Той се пресегна и перна въображаемото насекомо, след това пъхна показалеца си под ухото на Келсо и намери приемо-предавателя с големината на грахово зърно под кожата точно в края на черепа.