— Сноу Бърд на Лейди Сън Рей. Потвърждавам. Сверих го. Петнадесет-петдесет-пет. Край.
— Един час сте напред, Сноу Бърд. Сега е четиринадесет-петдесет-пет. Трябва да изтеглим авиационното ви прикритие, но не се безпокойте. Кавалерията е на път. Имате ли цветни ракети?
— Да, Сън Рей. Три червени и две зелени.
— Добре, Сноу Бърд. Пусни зелена, ако евакуацията може да продължи. Ако на земята има вражески сили, изстреляй червена ракета в посока към тях. Ще бъде изпратен ескорт, който ще открие прикриващ огън.
Стив и Кадилак се спогледаха.
— Дръж се, Казан — продължи Хартман. По гласа му личеше, че се усмихва. — Ако всичко върви по план, ще те приберем на борда след три часа.
— Чакам с нетърпение, сър. Сноу Бърд, край.
Беше ред на Клиъруотър и Кадилак да се спогледат. Стив, който бе с гръб към Кадилак, не можеше да види триумфиращия блясък в очите му.
Джоди гледаше как скайхокът се изкачва на височината на другаря си. Когато небето се изчисти, я обзе внезапна тревога. Толкова близко и въпреки това толкова далеч… Тя погледна часовника си. Смяната им скоро щеше да дойде. Ако всичко вървеше добре, в осемнадесет нула нула тя щеше да е на борда и да участва в шумна веселба с добрите си стари приятели.
Мушна се под клоните и отиде да види дали Келсо е още буден. При новината, че след три часа ще бъде в опитните ръце на лекарите от „Дамата“, сигурно щеше да се зарадва. Намери го да спи и реши да не го буди.
През следващите четиридесет и пет минути небето над лагера остана празно. Джоди никога не се беше смятала за търпелива, но откакто срещна Келсо откри, че има скрити резерви от това ценно качество. Сега трябваше да разчита на него — въпреки дружелюбния разговор с Хартман тя си представяше всички неща, които можеха да тръгнат погрешно. Брикман можеше да й каже нещо успокоително, но те се бяха разбрали да не поддържат радиовръзка, за да не ги засекат идващите самолети.
Минутите течаха мъчително бавно, всяка подчертавана на всеки десет секунди от ритмичното хъркане на Келсо. Накрая Джоди видя три скайхока да летят към нея, подредени един до друг. Погледна часовника, после вдигна далекогледа към самолетите. Имаха колесници. Когато водачът започна да кръжи като мишелов, търсещ плячка, останалите два обърнаха на север и на юг. Тримата летци очевидно не поемаха никакви рискове.
Слушалката изпука и оживя.
— Блу Четири до Сноу Бърд плюс един. Актуализирайте местонахождението си. Край.
Джоди натисна бутона за предаване.
— Сноу Бърд на Блу Четири. Все още сме на предишното място и ви виждаме. Край.
— Прието, Сноу Бърд. Приемете съобщението на екипа, че оцененото време на пристигане остава шестнадесет-два-десет часа и зелена ракета от вас. Блу Четири, край.
В четири и десет Джоди видя още три точки да се насочват към нея на малка височина. Далекогледът разкри, че към колесниците на самолетите са прикачени къси ски. Когато дойдоха достатъчно близко да се виждат ясно с невъоръжено око, Блу Четири се снижи да ги посрещне. Другите два скайхока останаха високо горе. Триото със ските мина на около осемстотин фута над главата на Джоди, следвано от Блу Четири, и всичките четири самолета започнаха да кръжат над зоната за евакуиране.
Когато първите два самолета се гмурнаха надолу, Джоди изстреля високо във въздуха зелена ракета. Двата самолета минаха под дъгата от пушек от ракетата един подир друг и се плъзнаха ниско над лагера. Джоди подскачаше и развълнувано размахваше ръце. Самолетите минаха втори път на по-голяма височина, за да изберат подходящо за кацане място. Джоди се мушна под укритието и клекна до Келсо.
— Дейв! Дейв! Събуди се! Всеки момент ще кацнат! — Тя го потупа по бузата, после възбудено го разтърси за рамото. — Заминаваме!
Джоди хвана въжетата за теглене на импровизираната шейна и го издърпа на открито. Освен сигналния пистолет, далекогледа и радиостанцията нямаше нищо друго за носене — Стив и двамата мюти бяха отнесли торбите с останалото от тяхната плячка.
Първият от двата самолета обърна срещу вятъра и започна последния си заход от североизток — отдясно на Джоди. Вторият, който сега летеше по посока на вятъра, временно беше закрит от дърветата зад нея.
Брикман и приятелите му можеха да виждат и двата. Джоди се чудеше дали Стив не е променил решението си. Изпита внезапно съжаление, че го оставя на милостта на онези диваци, но, по дяволите — той беше направил своя избор, а тя — своя. Тя отново беше намерила себе си. И вътрешната увереност за правилността на решението й, й беше дала куража да посрещне онова, което я очаква.