Оставаше да се преодолее само още едно препятствие. След като беше убедила Келсо, че Стив е убит, сега тя се беше натоварила със задачата да убеди и всички останали. По цялата йерархия. И за разлика от Дейв, техните мозъци не бяха объркани от болкоуспокояващи. Просто тя самата трябваше да направи всичко възможно. Сега беше твърде късно да се върне назад. Не, това щеше да е последната лъжа. Наистина последната…
Вторият „Ски-хок“ още беше на последния си заход, когато първият спря на петдесетина метра. Тя свали от лицето си безформената космата кожена качулка и махна на пилота, който отвори капака на кабината и излезе, после започна да тегли шейната на Келсо към него. Пилотът вдигна визьора си и затича към нея. Зад него вторият самолет леко кацна на вълнистия снежен килим.
Джоди поздрави първия пилот с широка усмивка.
— Много мило, че дойдохте. — Тя протегна ръка. — Радвам се да те видя, Гас.
Гас я погледна за миг, после се завъртя да огледа наоколо и разкопча кобура на пистолета си. След като направи пълен кръг, отново я погледна — сякаш не можеше да реши дали си заслужава да я спаси.
Джоди помисли, че може би не я е познал.
— Казан. Джоди Казан. Миналата година през април бях твой…
— Да, знам… — Гас небрежно стисна все още протегнатата й ръка. — Какво е станало с лицето ти?
— Ако толкова те интересува, попитай ме пак, когато се върнем на борда.
Гас посочи Келсо, който лежеше завързан за товарния люк. Под люка имаше груба дървена рамка, която служеше за плазове.
— Може ли да бъде свален от тази измишльотина?
— Можем да отрежем клоните, но трябва да остане завързан за люка. Това го държи цял.
Гас изруга под нос и взе едно от въжетата от Джоди.
— Добре, хайде. Да го качим и да се измитаме оттук. Ти можеш да пътуваш с Радък. Той е от новите момчета. Завърши тази година. Аз съм заместник-командир на звеното.
— Честито — каза Джоди.
Издърпаха Келсо при самолета на Гас. Радък намали газта, остави мотора да работи на малки обороти и дойде да помага.
— Как върви?
— Чудесно — изсумтя Гас. — Приготви шасито, докато отрежа това. — Той извади бойния си нож и започна да реже суровите животински сухожилия, с които Кадилак беше завързал клоните за люка.
Джоди направи същото от другата страна. Радък разгъна прикрепеното към дясната страна на фюзелажа шаси, закрепи горната и долна опори и отвори прозрачен найлонов чувал с цип, в който пътникът да е защитен от силния въздушен поток и смразяващия студ.
Но когато вдигнаха алуминиевата носилка, стана ясно, че тя не може да влезе в чувала.
— По дяволите! — извика Гас.
— Няма страшно! — извика Джоди. — Той е увит с две термични одеяла плюс кожите. Просто срежете чувала и с предната част му покрийте главата!
— Но капакът от шлюза е прекалено широк! Ремъците не могат да го обгърнат.
— Тогава направете нещо, задници със задници! — избоботи Келсо. — Просто ме измъкнете оттук!
— Млъкни, редник! — изръмжа Гас. — Бъди щастлив, че сме тук да те измъкнем от тази каша!
— Я върви на майната си!
Джоди удари с юмрук по люка.
— Дейв! Престани да създаваш затруднения! — Тя се обърна към Гас. — Можем да ги удължим, като използваме онези от самолета на Радък! Имам здрави ръце и мога да издържа… и, повярвай ми, след като съм стигнала дотук, няма да го оставя!
Радък вече беше тръгнал.
— Ще ги донеса…
Джоди видя как Гас загрижено се огледа. И неочаквано си спомни какво й беше казал Стив. Това беше човекът, който го беше оставил сред горящата нива. Под надутото си многословие Гас беше изплашен до смърт от перспективата да се изправи лице в лице с тълпа крещящи мюти.
— Успокой се — каза тя. — Не съм виждала нито помирисала диваци от дни.
Той само изсумтя.
От изгодната си скрита позиция на север от тях Стив, Кадилак и Клиъруотър наблюдаваха евакуацията. Стив се взираше през далекогледа. Клиъруотър лежеше до него.
Кадилак, който беше клекнал няколко метра зад тях, попита:
— Какво става?
— Не съм сигурен — отговори Стив. Опитваше се да изтълкува жестовете, които съпровождаха разгорещената размяна на реплики между Джоди и пилотите. — Изглежда, има някакъв проблем.
— Надявам се да не е сериозен. — Кадилак се обърна, видя един от воините Коджак по-навътре в гората, на около петдесетина метра вляво, вдигна лявата си ръка и замахна бързо, сякаш сече.
Мютът прие сигнала и постави пръсти пред устата си. Пронизителен писък на ужас на малко животно, хванато в челюстта на хищник с остри зъби, за миг прониза тишината. Не силен, но смразяващ.