Белокосият летописец не се страхуваше от смъртта. Пътят беше начертан. Колелото бе завъртяно. Когато дойдеше време да отиде на Горната земя, той щеше да напусне света доволен да знае, че двамата му ученици ще преживеят трудностите, които щяха да дойдат, докато не изпълнят предначертаната им съвместна роля. Дразнеше го обаче мисълта да напусне сцената точно когато нещата бяха започнали да стават интересни.
Кадилак и Клиъруотър бяха мечът и щитът на Талисмана. Много пъти небесните гласове го бяха казали съвсем ясно. Те бяха говорили и за Брикман, облачния воин, чието присъствие също беше показано в камъните, които лежаха под пътя на желязната змия. Брикман, заедно с младата жена, която той смяташе за своя родна сестра, щеше да изиграе също толкова важна роля.
Тези четиримата, които предстоеше да открият истинската връзка помежду си, бяха Избраните. Той знаеше това. Но ценната дарба на това знание не облекчаваше нарастващото му разочарование от липсата на знание за времето и мястото на неговата смърт. В прочетеното от Кадилак тя беше свързана със сцени на ужасно клане. Сцени, които, изглежда, предзнаменуваха пълното унищожение на племето. Няколко дни по-късно, когато той и неговите двама млади повереници бяха наблюдавали издигането в небето на облачния воин върху сините криле, които блестяха като остро желязо в лъчите на изгряващото слънце, Кадилак беше говорил по-директно: облачният воин щеше да се върне под маската на приятел със смърт, скрита в сянката му, и да отнесе Клиъруотър „на кървава река“.
Облачният воин наистина се беше върнал под маската на приятел и беше предложил да спаси Клиъруотър и Кадилак от лапите на майсторите на желязо. Тъй като те бяха избрани да подготвят пътя за Талисмана, Мистър Сноу беше убеден, че ще се върнат в Плейнфолк. Но ако Кадилак беше сбъркал датата на смъртта му поне с една година, може би беше прочел погрешно и всичко друго. Голямото умиране — мъчителният конфликт, който трябваше да предшества раждането на Талисмана и щеше да изисква големи жертви от Плейнфолк — може би щеше да се окаже по-ужасно за техните врагове: подземните хора и мъртвешките лица. „Кървавата река“ например — вместо да тече от телата на воините М’Кол, може би щеше да рукне от вените на майсторите на желязо, когато Кадилак, Клиъруотър и облачният воин избягат.
Ами ако думите на Кадилак бяха повлияни от ревност и чувство за малоценност? Завръщането на Брикман „под маската на приятел със смърт, криеща се в сянката му“ подсказваше, че той таи убийствени мисли срещу онези, които бяха спасили живота му и го бяха приели. Но можеше ли той да остане враг, когато научеше истинската си идентичност? Мистър Сноу смяташе да му го каже, когато се върне… но кога щеше да стане това?
Мистър Сноу загърна наметалото от кожи по-плътно около тялото си, постла рогозката за приказване на любимите си камъни високо над селището, седна, обърна затворените си очи нагоре и насочи ума си към духовния свят отвъд небето. След час единствената му награда беше схванатият му гръб. Небесните гласове като всички космически интелекти, водили колебливите стъпки на човечеството от зората на Сътворението, предаваха само онова, което искаха да стане известно; те не бяха гражданско бюро справки.
На хиляда и сто мили на изток Карнеги-Хол, летописецът на племето Коджак, и неговите съюзници от съвета на старейшините търсеха съвет от същия източник с надеждата да разрешат дилемата, пред която бяха изправени.
Историята на „Избраните“ беше съчинена от Карнеги на база на основната информация, дадена му от майстора на желязо Изо Уантанабе. Мъртвешкото лице, което говореше зад страхотна маска, беше пресякло Голямата река да търси помощ от племето Коджак точно след първата яростна атака на Бялата смърт. Постигнатото споразумение включваше голямомащабна операция по издирване на петима „пътници“ далеч зад южния край на територията на Коджак. Ако ги откриеха, те трябваше да ги примамят с неустоимо съблазнително предложение за храна и подслон през зимата. И без да събуждат подозрение у тях, трябваше да забавят заминаването им до началото на пролетта, когато господарите на Изо щяха да изпратят военна сила да ги залови.
Ако всички бъдеха хванати живи, Коджак щяха да бъдат богато възнаградени с инструменти, облекло и мощно остро желязо. Мъртвешките лица им оставиха кафези с птици, които трябваше да бъдат пуснати в определен момент. Изо даде на летописеца парчета цветни панделки, които трябваше да бъдат завързани около един от краката на птицата преди тя да бъде пусната. Цветовете изразяваха различни прости съобщения и Карнеги-Хол вече беше пуснал една птица с бяла панделка с пет възела, за да укаже броя на „пътниците“, които бяха паднали в ръцете им. Капка кръв от двете страни на петия възел показваше, че един от търсените от Изо „пътници“ е тежко ранен.