— Не се тревожи. Все ще измисля нещо.
За Стив прекараните с племето Коджак зимни месеци бяха вероятно най-щастливите в целия му живот, но също и най-разочароващите. Той беше благодарен за възможността да укрепи връзката си с Клиъруотър, особено след като сега тя беше узаконена чрез мълчаливото съгласие на Кадилак, но независимо колко приятен е партньорът, един млад мъж, особено такъв като Стив, не може да остане безкрайно в прегръдката на любимата жена. Той имаше нужда да върши нещо, но дебелият сняг, който покриваше земята от средата на ноември до началото на април, изглежда, беше направил света почти да замре. Почти, но не напълно. Два или три пъти седмично, когато времето позволяваше, малки групи воини излизаха на лов и Стив отиваше с тях за поддържане на форма и за запознаване с терена.
Едно от по-интересните открития, което направи, беше, че не всички мюти се страхуват от големи водни пространства. Това, изглежда, беше присъщо на племена като М’Кол, които бродеха по високите равнини. Коджак, които живееха край езерото Мичиган — част от наричаната от мютите „Велика река“, — ловяха риба край брега, като използваха примитивни катамарани, крепени от тесни лодки, направени от намаслена бизонска кожа, опъната върху дървен корпус.
Катамараните, обикновено с екипаж от четирима души, се движеха с весла. Рибата се ловеше с въдици или с мрежи, теглени между две лодки. Ако срещнеха голям пасаж, по няколко лодки работеха заедно — първите заобикаляха пасажа със застъпващи се мрежи, като сближаваха носовете си, докато рибата не се превърнеше в кипяща, плъзгаща се маса. Спасяваха се само рибите с достатъчно мозък да се гмурнат под мрежите.
През зимните месеци лодките на Коджак бяха на брега, обърнати с дъното нагоре и здраво затиснати срещу виещите ветрове с купища камъни. През дългите вечерни часове мютите, скупчени около кръглите огнени камъни в колибите си, изкърпваха старите мрежи и плетяха нови. При много голям студ по краищата на езерото Мичиган се образуваше дебел слой лед, но дори когато нямаше лед силният хапещ вятър, който отвяваше тънки нащърбени слоеве пяна по стоманеносивата вода, и ниското облачно небе, което сякаш щеше да падне и да смачка всякакъв живот под себе си, бяха достатъчни да държат рибарите на брега.
Когато централната отоплителна система на дърветата накрая успя да разтопи снега от клоните и падащите капки покриха с дупчици упорития бял килим под тях, дойде време рибарите и техните семейства да пренесат палатките си на брега. Те изметоха снега от лодките и се заловиха за работа — провериха шевовете и връзките, подмениха разцепените дървета и намазаха бизонските кожи с животинска мазнина.
Риболовният сезон продължаваше от ранна пролет до късно лято и осигуряваше достатъчно риба за задоволяване на ежедневните потребности плюс един излишък, който се изсушаваше, както М’Кол сушаха късове месо, и се ядеше през зимата. Изсушената риба беше също главната стока, с която Коджак търгуваха с майсторите на желязо.
В Старото време езерото бавно било отровено, но за деветте столетия, откакто беше изсипан последният галон химически отпадъци, времето го беше излекувало и беше дарило водите с целувка на живот и сега те даваха богат улов на всеки с мрежа и необходимата настойчивост.
Друг интересен факт, който стана известен от разговора на Стив с лодкарите, беше, че Голямата река е считана за ничия от племената, чиято територия граничеше с езерото Мичиган. На практика това означаваше, че лодки на иначе враждебни племена често ловяха риба една до друга, без рибарите да изпитват нужда да си прерязват гърлата.
Стив просто запомни това заедно с всичко друго, което научи за Коджак. Чак по-късно, когато Кадилак направи свое собствено стряскащо откритие, тази страна от нравите на мютските рибари го наведе на една идея.
Откритието дойде неочаквано, когато Стив и Клиъруотър придумаха Кадилак да отиде до брега да наблюдава работата на лодкарите. Като равнинен мют, Кадилак не смяташе риболова за дейност, подходяща за един истински воин — макар старателно да скриваше това от домакините си — и не можеше да разбере каква може да е ползата от взиране в огромното, всяващо страх пространство студена вода.
Клиъруотър беше по-малко изплашена от това, но поради все още пресния спомен от пътуването по Голямата река споделяше антипатията му към сивите, неразгадаеми дълбини. Тя беше дошла по молба на Стив и за да му достави удоволствие, беше успяла да убеди и Кадилак да прекъсне един от безкрайните си разговори с летописеца на Коджак и да се присъедини към тях. Упорит като муле, той прояви малък интерес към работата на рибарите, отхвърли възможността да излезе и да работи с мрежите и се развесели чак когато по залез-слънце на брега запалиха огньове и му предложиха топло място и топла, изпускаща пара порция от дневния улов — който Стив беше помогнал да се извади.