Докато ядяха, тъмнината около тях се сгъсти и извиващите се пламъци оцветиха лицата им с оранжево зарево. Седнал между двамата лодкари, които го бяха поканили да се присъедини към техния екип, Стив гледаше Клиъруотър. Тя се беше погрижила Кадилак да остане на брега, докато той се върне, и сега двамата седяха един до друг. Очите й бяха насочени към Кадилак. Но той беше спрял да яде и се беше обърнал настрана, загледан в нещо на брега на няколко метра зад бърборещата група рибари. Стив погледна в същата посока, но не видя нищо интересно нито в трепкащия кръг светлина, нито в сенките зад него.
Кадилак стана и отиде в тъмнината. Клиъруотър погледна Стив и му направи знак да го последва. Лодкарите и жените им продължиха да се хранят и да си приказват. Имаше няколко огъня и откакто беше започнало готвенето, мютите се движеха от един към друг.
На петнадесетина метра отвъд светлината, хвърляна от огъня, Стив видя Кадилак — коленичил и благоговейно сложил ръце върху един камък. Той клекна до него.
След като за малко бавно помилва камъка, Кадилак внимателно го вдигна на коленете си.
— Какво е това?
— Виждащ камък — отговори развълнувано Кадилак. — Не виждаш ли как свети! Дарбата ми се върна!
Стив виждаше само гладък камък с големината на бебешка глава. Клиъруотър се приближи и когато я погледна, Стив разбра, че тя знае всичко.
— Не тук — каза тя и поведе Стив и Кадилак зад корпуса на една намираща се наблизо лодка. — За момента е по-добре тази дарба да е известна само на нас.
— Какво става? — прошепна Стив, когато седнаха и погледите им се срещнаха.
Клиъруотър му направи знак да замълчи.
Кадилак затвори очи и изглежда, изпадна в транс. Главата му клюмна, после той я изправи и в същото време повдигна виждащия камък и го постави до челото си.
— Извлича от него образи — прошепна Клиъруотър.
Стив задържа дъх.
Без да навежда глава, Кадилак свали камъка върху коленете си. Очите му все още бяха затворени, но вниманието му беше фокусирано върху нещо в голямата водна шир зад Стив, нещо, което само той можеше да види.
— Червено небе… кръв и огън върху водата… коне, излизащи от вълните… с мъртви войници върху тях… със знамена от пламъци…
Мъртви войници… или мъртвешки лица?
Клиъруотър се пресегна и пипна камъка, който лежеше в ръцете на Кадилак.
— Откъде идват тези воини?
— От Източните земи… Ни-Исан…
Беше точно както се беше страхувал Стив.
Клиъруотър постави въпроса, който беше на устата му.
— Нас ли търсят?
— Да…
— Кога ще дойдат?
— Скоро… те знаят, че сме тук…
— Откъде? — попита Стив.
— Предателство… някои, които ни се усмихват, са ни лъжливи приятели…
Стив погледна Клиъруотър и кимна.
— Ясно. — Можеше да каже и без да пита, че те знаят кой е виновникът.
През следващите пет дни тримата тайно следяха Карнеги-Хол и с помощта на цифровите часовници, взети от двамата „мексиканци“ в Лонг Пойнт, отбелязваха неговите излизания и времето, през което отсъстваше. Винаги, когато беше възможно, вървяха подир него на безопасно разстояние и го наблюдаваха. Скоро започна да се очертава една схема. Общо взето Карнеги се държеше съвсем естествено и очевидно не знаеше, че е под наблюдение, но имаше един момент, рано сутрин, когато той, изглежда, проявяваше предпазливост.
Изчезваше за около тридесет минути в гората край селището. Пътят, по който тръгваше, криволичеше безцелно през концентрично наредените колиби. При всеки случай той влизаше и излизаше от дърветата на различни места — но се връщаше по много по-пряк път, като от време на време спираше да поговори с хора от племето, които излизаха от колибите си да посрещнат изгряващото слънце и да напълнят гърдите си със свеж въздух.
След два дни, докато Кадилак държеше Карнеги-Хол ангажиран в един маратон „по пистата на паметта“, в който двамата поред разказваха историята на племената си, Стив и Клиъруотър тръгнаха из гората, като отчитаха времето, за да определят границите на разходките на летописеца. След като определиха радиуса на разходките, затърсиха — и намериха — или по-скоро чуха — онова, което търсеха.
На седмия ден станаха много преди изгрев-слънце, промъкнаха се на пръсти между колибите и влязоха в скривалището, което бяха приготвили. Бяха се споразумели, че Кадилак ще остане да размени обичайните сутрешни поздрави с Карнеги-Хол, така че да не събуди подозренията му, а после, след като капанът е заложен, ще се присъедини към тях.