— Отсега вие стои далеч от кораб. Ако иска да говори или прави търговия, прави на брега. Разбра?
Стив и Кадилак отново се поклониха.
Когато се стъмни, Кадилак, Стив и лодкарите вечеряха яхния от запасите си от сушена риба и малко ориз, даден им от готвача на Уантанабе. Не беше щедра отплата, като се имаше предвид колко риби им бяха дали, но не беше време да издребняват. Особено като се имаха предвид погледите на джапите.
Отопиха тенджерата — придобита, подобно на много домакински принадлежности, от търговията на свръхвисока цена — със залци плосък хляб. Нямаше съмнение, че майсторите на желязо знаеха как да мамят туземците.
Двамата лодкари си легнаха, а Кадилак и Стив останаха до огъня, докато въглените не започнаха да потъмняват.
— Какво мислиш? — попита Стив.
— За Уантанабе ли? Едва ли ни подозира.
— И все пак беше изнервен.
— Той не е глупав — каза Кадилак. — Но няма начин да разбере, че подслушваме.
— Да се надяваме. — Стив погледна огъня и прецени ситуацията. В светлината на чутото от Кадилак шансовете им да потопят кораба с колела, изглежда, значително бяха намалели. С толкова много войска и коне на борда изобщо нямаше да ги качат. И как, в името на Кристофър, плуваше този претоварен кораб?
— Имам чувството, че загазихме, приятелю.
— Грешиш. Те са загазили — уверено каза Кадилак. — Ние ще се справим някак си. Но първо трябва да изпратим Бул и Дет-Уиш да предупредят другите.
— По-добре да изчакаме ден-два. Ако се върнат за същото време, за което дойдохме, Карнеги и Клиъруотър ще имат достатъчно време да се подготвят. Ако тръгнат веднага, може да изглежда подозрително — джапът може да свърже заминаването им с това, че висяхме до кораба…
— Кадилак кимна.
— Прав си.
Като летописец Кадилак беше надарен с феноменална памет, но изглежда, беше забравил, че обикновените мюти не са идеални носители на словесни послания — особено такива, които съдържат ценна цифрова информация. Тъй като мютите нямаха писмо, те не можеха и да четат; с две изключения — Кадилак и Клиъруотър.
Кадилак се беше научил да чете, когато беше използвал изключителните си умствени дарби да източи фонда натрупано знание от мозъка на Стив, а през последните три месеца при Коджак Стив беше научил Клиъруотър на наричаната от Мистър Сноу „тиха реч“. Тогава това не беше нищо повече от приятно упражнение; начин да са заедно, без непременно да са в леглото. Но сега излизаше, че е било умен ход, защото освен че беше допринесло за задълбочаване на връзката им, нейното новопридобито умение щеше да помогне да се спасят много хора.
Въпреки желанието й да учи писменият речник на Клиъруотър все още беше ограничен. Но вината за това не беше нейна. Стив, както всички трекери, се беше научил да чете на много ранна възраст, но така й не се беше научил да пише. Просто не се налагаше. Основното учебно средство в неговото образование беше видеоекранът с множеството интерактивни образователни програми и за да ги използват, трекерите се обучаваха да работят с клавиатура.
Глаголът „пиша“ се използваше само в контекста на писане на компютърни програми — задача, рядко изпълнявана от някой извън Първото семейство. Вместо него трекерите използваха думата „клавиш“. Хартията, писалките и моливите, използвани в ерата преди Холокоста, не съществуваха. Единственото средство за писане беше светлинната писалка, единствената повърхност — компютърният екран. Чертежите се правеха по същия начин и се оцветяваха от палитра, предложена от КЪЛЪМБЪС. Нямаше книги, рисунки, печат, фотографии — с изключение на съхранените във видеоархивите. Единствените съществуващи „твърди копия“ бяха топографските карти на пластифилм. Всичко, което трекерите знаеха за света и смисъла на съществуването, идваше от екраните на видеомрежа, контролирана от Първото семейство.
Освен словесната комуникация съществуваше само една разрушителна среда — „блекджек“ — неофициална и следователно незаконна музика, тайно записвана на ленти и дискове. Понякога тя беше съпровождана от странни образи, но обикновено имаше само звук, записан на празни видеоленти. Копия от копия от копия, безброй копия отпреди хиляда години.
Не всеки имаше достъп до необходимата апаратура, но онези, които имаха, чуваха смес от дрезгави жаловити мъжки гласове за търсене, намиране, загубване, копнеж, съпроводени от диви, извисяващи се, подканящи съзвучия и ритмични удари, от които изтръпваш. Думите отразяваха мечтите, някои светли, но по-често несбъднати, на един несъвършен свят, където свободата да обичаш, да си нещо и да правиш нещо беше едновременно и благодат, и проклятие. Свят, пълен с надежда и въпреки това нямащ спасение; изгубен навеки в огньовете на Холокоста.