— Разбира се. Мислиш ли, че го направих за удоволствие?
Кадилак вдигна помирително ръце.
— Не се дразни. Това е много умно. Работата е… че при нещо толкова решаващо не бива да има никакво неправилно разбиране.
— Няма да има неправилно разбиране! — каза Стив разгорещено. — Не ти ли е минавало през ума, че Уантанабе може би знае да чете бейсик? По-добре, отколкото го говори. Очевидно не. Да предположим, че реши да претърси лодката и нашите двама приятели преди да тръгнат. Малко вероятно е да се случи, признавам, но след като сме стигнали дотук, защо да не вземем мерки срещу всякакви рискове?
— Прав си. Но в този случай няма ли да е подозрително всичко, което прилича на скрито послание?
— То няма да бъде скрито. Мисля да им ги окача на вратовете. Като талисмани за късмет. Затова използвам само единици, знаци плюс, хикс и квадратни нули. Всякакви други числа ще издадат играта.
Тревогите на Стив не бяха съвсем неоснователни. Подозренията на Уантанабе наистина бяха разбудени от това, че ги беше видял под жилището си, докато обсъждаше информация, която можеше да бъде използвана от врага. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че няма основания да предполага, че мютите замислят някакви неприятности. Въпреки това изпитваше известно безпокойство. Имаше нещо в тези двама водачи, които му беше изпратил летописецът Коджак. Нещо в очите им, в израженията им. Те изглеждаха прекалено… проницателни, хитри? От друга страна, това може би беше причината, поради която бяха избрани.
В Нй-Исан на робите беше забранено да установяват зрителен контакт с лица от горните класи. С тях се занимаваха лица с по-нисък ранг. Може би неговото собствено отношение беше некоректно. Може би те просто не бяха толкова тъпи, колкото двамата лодкари и повечето мюти, които беше видял, откакто беше пристигнал в тази далечна земя. Да… Очевидно имаше още много да учи.
След два дни двамата лодкари поискаха разрешение от сержант Курабаши да се върнат в селището си, за да потвърдят безопасното пристигане на водачите. Курабаши им каза, че тяхната молба ще бъде разгледана, и отиде да провери новото строителство. Джапите бяха сключили сделка с най-близките си мютски съседи да им доставят дървен материал и използваха група от шестдесет души, които под непосредствен контрол от тяхна страна режеха трупите на дъски и вършеха други работи, като използваха инструменти на майсторите на желязо. Мютите бяха довели жените и децата си и сега бяха настанени в малко селище на миля и половина от брега. Беше добра сделка. Джапите не трябваше да хранят или подслоняват работната сила и след свършване на работа мютите не им се мотаеха в краката.
Стив и Кадилак помогнаха на Бул и Дет-Уиш да подготвят лодката за връщане, след това четиримата седнаха на брега близко до трапа на плаващия дом. Когато Курабаши се върна, вдигнаха очаквателно глави, но той се качи на борда, без да ги погледне.
Кадилак видя как сержантът влезе в квартирата на Уантанабе и попита Стив:
— Какво става?
— Ти ми кажи. Нали по-добре познаваш тези хора. Те обичат да правят голямо представление от всичко. Вероятно се опитва да ни поизпоти.
Ако намерението на Курабаши беше такова, той успя. Половин час по-късно той се появи с Уантанабе и го последва по трапа. Стив, Кадилак и двамата лодкари се поклониха, но джапите минаха покрай тях, без да им обърнат внимание, и отидоха на брега. И това продължи цяла сутрин. Сякаш четиримата изведнъж бяха станали невидими и, изглежда, нямаше начин да привлекат вниманието на джапа, без да го обидят, а това щеше да даде обратен резултат.
Времето за обедна почивка дойде и отмина и чак късно следобед, когато Стив вече все повече се безпокоеше от мисълта за още един изгубен ден, Уантанабе и сержантът благоволиха да се обърнат към тях.
Курабаши носеше кошницата за гълъби, която бяха върнали. Двете птици бяха в нея, а панделките бяха завързани за сплетената тръстика. Двамата лодкари се поклониха, когато той постави кошницата пред Рейджинг-Бул, Стив и Кадилак също.
Уантанабе се изправи и прие най-сериозното си изражение. Трудно е да внушиш авторитет на недодялани диваци, когато си принуден да ги гледаш отдолу. И изключително дразнещо. В Ни-Исан тези маймуни щяха да пълзят в краката му с носове, зарити в калта.
— Кажи на твой летописец ние скоро благодари него лично за негова помощ. Кажи него също той трябва изпрати обратно птица с послание както споразумели. — Той погледна към Стив и Кадилак, но те се бяха постарали да не реагират.
Бул и Дет-Уиш се поклониха. Когато се изправиха, медальонът от кора на Бул изскочи от кожената му дреха и очите на Уантанабе светнаха. Джапът посочи медальона, щракна с пръсти, после отвори длан. Бул го свали от врата си и му го подаде.