След това ме вижда и спира като закована. Джулс я стиска по-силно и я побутва напред.
— Изненада! Виж кой е тук — казва той.
Оставям бутилките на бара. Клоуи е впила поглед в плота. Опитва се да каже нещо, но от устата й не излиза нито дума. Отслабнала е. Винаги е била слабичка, но сега е тънка като вейка. Един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че отново се друса.
— Няма ли да кажеш „здрасти“? — казва Джулс и я стисва за рамото. — Хайде, бъди добро момиче.
Тя послушно вдига глава.
— Здрасти, Шон.
Говори тихо, почти шепне. Не може да фокусира погледа си и това ме кара да мисля, че сега вече не е само на кокаин.
— Здрасти, Клоуи.
Имам чувството, че лицето ми се е вкаменило. Джулс ни наблюдава, нищо не убягва от погледа му.
— Каква среща само. Знаете ли какво, имам да свърша една работа с Лени, така че защо не си поговорите в това време? Предполагам, има много какво да си кажете.
— Джулс, не, аз…
— А, да, и ще пием водка с лед. Моля те, донеси моята на масата.
Смигва ми, погалва я по рамото, за да демонстрира правата си над нея, след това с важна стъпка се отдалечава към Лени. С Клоуи стоим и се гледаме от двете страни на бара. Тишината е нетърпима.
— Как си? — питам аз.
— Чудесно. Наистина — казва тя и кима няколко пъти, като че ли се опитва да убеди самата себе си. — А ти?
— На върха на щастието.
Трудно ми е да я гледам. Иска ми се в бара да е пълно с клиенти, но наоколо все още е перверзно тихо.
— Как върви рисуването?
— О, всъщност не рисувам… Сега помагам на Джулс в бизнеса му. Има нужда от хора, така че… Но, казва, че може би ще му трябват мои картини за фитнеса, когато нещата… нали се сещаш…
Не съм сигурен, че се сещам, но кимвам.
— Това е добре.
Все още се усмихва, но очите й започват да се пълнят със сълзи.
— Всичко е наред, добре съм. Наистина — казва тя. — Просто ми се иска…
Замръзвам, когато тя се разплаква. Инстинктът ме кара да протегна ръка към нея. Но не правя нищо. Клоуи изтрива очите си с длан.
— Съжалявам — казва тя, извръща лице и бързо отива в тоалетната.
Моля Ди да занесе питиетата на масата и влизам в кухнята. Когато се връщам отново, барът вече е започнал да се пълни с хора. За щастие, известно време съм зает. Следващия път, когато поглеждам към масата, където седяха Джулс и Лени, виждам, че техните места са заети от друга компания.
16
Връщането на камъните обратно на местата им става бавно. Частта от къщата, по която работя сега, е дори в по-лошо състояние от останалите, защото е изложена на ветровете, идващи откъм езерото. Трябваше да отстраня изцяло доста камъни, да ги изчистя от стария хоросан и след това да ги върна обратно по местата им. Те са големи и тежки и когато ги поставям обратно в дупките, хоросанът излиза навън като глазура за торта с цвят на кафе. Понякога тежестта им ги кара да хлътват прекалено навътре и не се подравняват с камъните от двете им страни. Когато се случи, ги вадя и започвам цялата процедура от начало. Съмнявам се, че ако човек ги гледа от земята, би забелязал нещо подобно или че изобщо някой би се интересувал от това.
Но за мен има значение.
Нанасям с мистрията хоросан върху горната част на следващия камък и го повдигам. Дупката е на височината на раменете ми, затова трябва да повдигна камъка високо, за да го поставя на място. Подпирам го на гърдите си и го пъхам, моля се този път да го подравня добре и изпитвам истинска благодарност, когато виждам, че се е получило. Обирам изскочилия хоросан и раздвижвам схванатите мускули на раменете си. Тази сутрин свърших доста работа. Обикновено това би било достатъчно, за да се почувствам добре. Но не и днес.
Кофата ми е празна. Свалям я надолу по стълбата и влизам във влажния килер. Пред мен е цяла купчина от празни найлонови чували — стигнал съм до последния чувал с пясък.
Ще се наложи отново да отида в града.
Изругавам и хвърлям кофата. От няколко дни знам, че ще се стигне дотук. При пренареждането на камъните отиде много хоросан и макар все още да има доста цимент, съм изразходвал почти докрай пясъка, който беше в килера. Ако знаех, че ще остана без пясък, щях да купя, когато отидох за цимент, но предположих, че предшественикът ми се е запасил с достатъчно материали. Грешката е изцяло моя.