Тогава от мрака отвън се разнесе шепот — множество тихи звуци, наподобяващи жуженето на бръмбари. В тунела имаше човешки същества, които се приближаваха бавно към влака. Лион вече виждаше силуетите им. Някои носеха факли, които горяха със студена кафява светлина. Шумът вероятно се дължеше на стъпките им по влажната земя, на цъкането на езиците им или и на двете.
Кауфман не беше толкова наивен, колкото преди час. Нима можеше да има някакво съмнение в намеренията на съществата, които вървяха в тъмнината към него? Касапина бе заклал мъжете и жените, за да осигури месо за тези канибали, а те идваха, за да се нахранят в този вагон-ресторант като клиенти, призовани на вечеря от звъна на гонг.
Кауфман се наведе и взе сатъра, който Махогани бе изпуснал. Шумът от приближаването на съществата се усилваше с всеки изминал миг. Той заотстъпва към другия край на вагона, по-далеч от зеещите врати, само за да открие, че вратите зад гърба му също са отворени и че през тях се чува друг шепот.
Лион отстъпи отново към седалките, готов да се скрие под тях, когато една тънка, почти прозрачна от слабост ръка се показа през вратата.
Той откри, че не може да откъсне очи от нея. Не беше вцепенен от ужас като одеве при прозореца. Просто искаше да продължи да гледа.
Съществото влезе във вагона. Светлината на факлите отзад остави лицето му в сянка, но очерта ясно фигурата му.
В нея нямаше нищо забележително.
Създанието имаше две ръце и два крака; формата на главата му не беше необичайна. Тялото му бе дребно и усилието от качването във влака го накара да се задъха. Изглеждаше по-скоро старо и немощно, отколкото опасно; въображаемите поколения от човекоядци не го бяха подготвили за печалната му уязвимост.
От тъмнината зад гърба му започнаха да прииждат още подобни същества. Нахлуваха във влака през всяка отворена врата.
Кауфман осъзна, че е в капан. Той претегли сатъра в ръцете си, за да прецени как е балансирано острието, и се подготви за битка с тези древни чудовища. Някой внесе факла във вагона и тя освети лицата на водачите.
Бяха напълно плешиви. Уморената плът на лицата им бе изопната върху черепите и лъщеше от напрежение. Кожата им бе изпъстрена с петна от болести и разложение, а някои от лицевите им мускули се бяха стопили до черни гнилостни мехури, през които прозираха костите на скулите и слепоочията. Част от съществата бяха голи като бебета и меките им, сифилистични тела изглеждаха почти безполови. Гърдите им представляваха увиснали върху торса кожени торби, гениталиите им бяха съсухрени.
Онези, които носеха одежди, бяха още по-ужасяващи. На Кауфман не му беше нужно много време, за да осъзнае, че изгнилите тъкани, които обгръщаха раменете и слабините им, са човешки кожи. Не една, а десетина или повече, струпани безразборно една върху друга като жалки трофеи.
Водачите на тази гротескна опашка за храна вече бяха до труповете, изпосталелите им ръце лежаха върху бутовете и галеха обръснатата плът така, сякаш допирът до нея им доставяше сексуално удоволствие. Изплезените им езици се полюшваха и по месото капеше слюнка. Очите им шареха нетърпеливо от глад и възбуда.
Накрая едно от чудовищата видя Кауфман.
Очите му спряха да шарят и се втренчиха в него. На лицето му се изписа почуда, едно почти комично недоумение.
— Ти — рече то. Гласът му беше сух като устните, от които излезе.
Кауфман надигна сатъра, като пресмяташе шансовете си. Във вагона имаше може би тридесет от съществата, а отвън имаше още много. Но всички изглеждаха слаби и не разполагаха с оръжия, само със собствените си кожи и кости.
Чудовището проговори отново и този път гласът му, вече укрепнал, беше овладян и звучен — мелодичният говор на мъж, който някога е бил културен и очарователен.
— Ти зае мястото му, така ли?
То погледна надолу към трупа на Махогани. Изглежда, беше схванало светкавично ситуацията.
— И без това беше стар — добави то и воднистите му очи се върнаха върху Кауфман, като го оглеждаха внимателно.
— Майната ти — каза Лион.
Създанието направи опит да се усмихне, но беше забравило как се прави — вместо усмивка се получи гримаса, която изложи на показ многобройните му заострени, грижливо изпилени зъби.
— Сега ти трябва да правиш това за нас — каза то, като продължаваше да се усмихва ужасяващо. — Без храна няма да оцелеем.