— Но все пак са извършили криминални деяния — отбеляза Редман.
— Да, но…
— И този факт навярно трябва да им бъде напомнян.
— Не мисля, че се нуждаят от напомняне, господин Редман. Мисля, че изгарят от вина.
Левъртал беше ентусиазирана от вината — нещо, което не го изненада. Психоаналитиците като нея бяха превзели амвона. Бяха иззели ролята на ревностните привърженици на Библията с изтърканите им проповеди за адските огньове, макар и с не толкова цветист речник. Въпреки това в своята същност речите им си приличаха — бяха пълни с обещания за изцеление, стига ритуалите да се спазват. И вижте, праведните ще наследят Царството небесно.
Редман забеляза, че на игрището има гонитба. Гонитба, която завърши със залавяне на преследвания. Една жертва стъпи с обувката си върху друга, по-дребна жертва; гледката беше жестока.
Левъртал също видя сцената.
— Извинете ме. Трябва…
Тя се втурна надолу по стълбите.
— Работното ви място е на третия етаж вляво, разгледайте го, ако искате — извика му през рамо. — Ей сега се връщам.
Друг път. Като гледаше как се развиват нещата на игрището, щяха да са необходими три железни лоста, за да бъдат разтървани хлапетата.
Редман се разходи до работното си място. Вратата беше заключена, но през стъклото с метална мрежа видя скамейките, менгеметата и инструментите. Не изглеждаше зле. Можеше и да ги научи на малко дърводелство, стига да го оставеха достатъчно дълго сам.
Леко разочарован, че не можа да влезе в стаята, той се върна по коридора и последва Левъртал надолу по стълбите, докато не се озова на слънчевото игрище. Битката или по-скоро касапницата беше приключила, а кръгът от зяпачи се беше увеличил. Левъртал стоеше права и гледаше към падналото на земята момче. Един от надзирателите беше коленичил край главата му; нараняванията изглеждаха сериозни.
Редман се приближи и част от момчетата вдигнаха глави, заинтригувани от непознатото му лице. Започнаха да си шушукат, имаше и усмивки.
Той погледна момчето. Беше може би на шестнадесет и лежеше с опряна в земята буза, сякаш се вслушваше в някакъв подземен шум.
— Лейси — представи му го Левъртал.
— Зле ли е ранен?
Коленичилият до главата на Лейси мъж поклати глава.
— Не много. Лошо е паднал, но няма нищо счупено.
Лицето на момчето беше в кръв заради разбития му нос. Очите му бяха затворени. Беше притихнало. Можеше спокойно да е мъртво.
— Къде е проклетата носилка? — попита надзирателят. Очевидно му беше неудобно върху спечената от сушата земя.
— Идват, сър — отговори едно момче. Беше агресорът или поне така си помисли Редман. Кльощав младеж на около деветнадесет. С поглед, който можеше да вкисне мляко от двадесет крачки.
И наистина — от централната сграда се появиха група момчета, понесли носилка и червено одеяло. Всичките бяха ухилени до уши.
Сега, когато най-интересната част бе приключила, тълпата от зяпачи започна да се разпръсква. Да наблюдаваш как събират остатъците не е особено забавно.
— Чакайте, чакайте — каза Редман. — Нямаме ли нужда от малко свидетели тук? Кой е виновникът?
Няколко момчета свиха рамене, но повечето се престориха на глухи. Отдалечиха се бавно и спокойно, сякаш нищо не е било казано.
Редман рече:
— Видяхме какво стана. През прозореца.
Левъртал не го подкрепи.
— Не видяхме ли? — попита я той.
— Мисля, че бяхме твърде далеч, за да обвиним някого. Но не искам да виждам повече побоища, ясно ли е?
Тя бе видяла Лейси и го бе разпознала лесно въпреки разстоянието. Защо да не е разпознала и нападателя? Редман се упрекна, че не бе проявил повече наблюдателност; без имена и характерни особености, които да свърже с лицата, му бе трудно да ги различава. Имаше голям риск да обвини не когото трябва, въпреки че бе почти сигурен за момчето с киселия поглед. Все пак реши, че сега не е моментът да допуска грешки; този път щеше да остави нещата така.
Левъртал изглеждаше равнодушна.
— Лейси — каза тихо тя. — Винаги е Лейси.
— Търси си го — обади се едно от момчетата с носилката, като махна падналия пред очите му пясъчнорус кичур коса. — Толкова му е акълът.
Левъртал се престори, че не го е чула и продължи да надзирава преместването на Лейси върху носилката, после тръгна обратно към централната сграда, като взе Редман със себе си. Все едно не се бе случило нищо необичайно.