Редман откри, че персоналът е далеч по-необщителен от момчетата. Чудновата сбирщина. Никой от служителите не се държеше сърдечно. Рутинната работа в „Тетърдаун“ с унизителните й ритуали ги бе направила раздразнителни. Установи, че все по-често избягва да разговаря със своите колеги. Работилницата, която миришеше на прясно отрязано дърво и човешки тела, се превърна в негово светилище, в негов втори дом.
За пръв път чу за фермата на другия понеделник — спомена я едно от момчетата.
Никой не му бе казал, че на територията на Центъра има ферма, а и самата идея му се стори абсурдна.
— Не ходим често там — рече Крийли, един от най-лошите дърводелци, съществували някога. — Вони.
Всички се разсмяха.
— Добре, момчета, успокойте се.
Смехът утихна с няколко разменени шепнешком иронични забележки.
— Къде се намира тази ферма, Крийли?
— Не е истинска ферма, сър — каза Крийли, като дъвчеше езика си (беше му обичай). — Просто няколко бараки. И вонят, сър. Особено сега.
Той посочи през прозореца към пущинака зад игрището. Откакто Редман бе мярнал двора за пръв път от кабинета на Левъртал, плевелите бяха избуяли значително в потната жега. Крийли му сочеше една далечна тухлена стена, скрита зад преграда от шубраци.
— Виждате ли я, сър?
— Да, виждам я.
— Това е кочината, сър.
Нов задружен кикот.
— Какво толкова смешно има? — обърна се Редман към класа. Десетина момчета побързаха да се върнат към заниманията си със сведени глави.
— На ваше място не бих ходил там, сър. Миризмата е убийствена.
Крийли не беше преувеличил. Дори в сравнително хладния късен следобед миризмата, която се носеше от фермата, беше отвратителна. След като прекоси игрището и подмина допълнителните постройки, Редман просто трябваше да следва носа си. Сградите, които бе зърнал през прозореца на работилницата, се появиха пред очите му. Фермата се състоеше от няколко разнебитени бараки, сковани набързо от вълнообразна ламарина и изгнили дъски, кокошарник и кочина с тухлени стени. Както се изрази Крийли, не беше истинска ферма. Беше своеобразен малък „Дахау“, мръсен и запуснат. Изглежда, някой хранеше малобройните му затворници — кокошките, шестте гъски и прасетата, — но без да си прави труда да им чисти. Затова вонеше така отвратително. Прасетата, например, живееха върху ложе от собствените си изпражнения — купчини тор, спечени от слънцето и населени с хиляди мухи.
Самата кочина се състоеше от две отделения, разделени от висока тухлена стена. В предния двор на едното имаше малко шарено прасе, полегнало на една страна в мръсотията, с гъмжащ от кърлежи и буболечки хълбок. Друго, по-дребно прасе лежеше върху осраната слама в тъмната вътрешност на кочината. И двете не обърнаха никакво внимание на Редман.
Другото отделение изглеждаше празно.
В предния му двор не се виждаха екскременти, а в сламата имаше далеч по-малко мухи. Смрадта на стари фъшкии, която и тук бе също толкова силна, почти бе прогонила Редман, когато от вътрешността на отделението се разнесе шум, последван от надигането на грамаден силует. Като се стараеше да не обръща внимание на вонята, той се приведе над заключената с катинар дървена порта и впери поглед във вътрешността на кочината.
Прасето излезе навън, за да го разгледа. Беше три пъти по-едро от другите — огромна свиня, която спокойно можеше да бъде майка на прасетата в съседното отделение. Но за разлика от мърлявите си деца беше чиста и розовата й, почти румена снага лъщеше от здраве. Размерите й поразиха Редман. Той предположи, че е два пъти по-тежка от него — наистина страховито създание. Огромно, но същевременно очарователно животно, с извити руси мигли, нежен пух по лъскавата зурла, който се превръщаше в груба четина около клепналите уши и прелестни, лъскави тъмнокафяви очи.
Като градско чедо, Редман, рядко бе виждал живата истина зад — или преди — месото в чинията си. Този прекрасен шопар беше като откровение за него. Лошите неща, които беше чувал за прасетата, репутацията им, която превръщаше самото им име в синоним на нещо мръсно — всичко това се оказваше лъжа.
Свинята бе красива — от сумтящата зурла до деликатно завитата й опашница — истинска прелъстителка с копита.
И в нейните очи двамата с Редман бяха равни, нямаше съмнение в това, защото тя го съзерцаваше с не по-малко възхищение.
Свинята беше в безопасност в главата си, а Редман — в своята. Те бяха равни под сияйното небе.