— Да ви се бъркам.
Тя кимна.
— Тази дума не е по-лоша от коя да е друга. Създавате си врагове.
— Благодаря за предупреждението.
— Работата тук е достатъчно трудна и без врагове, повярвайте ми. — Левъртал го изгледа помирително, но Редман се престори, че не забелязва.
Можеше да живее с врагове, но не понасяше лъжци.
Стаята на Управителя беше заключена вече цяла седмица. Имаше най-различни версии къде е. Любимото обяснение на персонала беше, че е на среща с инвеститори, въпреки че секретарката не можеше да го потвърди. Някой каза на Редман, че в университета, на който Управителят бил ръководител, се провеждат семинари за проблемите на домовете за временно задържане на непълнолетни закононарушители. Май той участвал в някой от тях. Редман можел да остави съобщение, ако иска — Управителят щял да го получи.
Когато се върна в работилницата, откри, че там го чака Лейси. Беше почти седем и петнадесет; учебните часове бяха свършили отдавна.
— Какво правиш тук?
— Чакам, сър.
— Какво чакаш?
— Вас, сър. Исках да ви дам едно писмо, сър. За моята майка. Ще й го предадете ли?
— Защо не го изпратиш по установения начин? Дай го на секретарката, тя ще го препрати. Имате право на две писма седмично.
Лицето на Лейси посърна.
— Те ги четат, сър; искат да се уверят, че не си написал нещо, което не трябва. Ако си го направил, ги изгарят.
— И ти си написал нещо, което не трябва?
Момчето кимна.
— Какво?
— За Кевин. Разказах й всичко за Кевин и за онова, което се случи с него.
— Не съм сигурен, че си разбрал правилно какво е станало с Хенеси.
Момчето сви рамене.
— Вярно е, сър — каза тихо то, но беше очевидно, че вече не му пука дали ще убеди Редман. — Вярно е. Той е там, сър. В нея.
— В кого? Какви ги говориш?
Може би Левъртал беше права и Лейси говореше глупости, защото е уплашен. Търпението на Редман към момчето си имаше граници и вече бе на път да се изчерпи.
На вратата се почука и той видя, че през стъклото с метална мрежа го гледа пъпчив юноша на име Слейп.
— Влез.
— Търсят ви спешно по телефона, сър. В кабинета на секретарката.
Редман мразеше телефоните. Противни апарати никога не носят добри новини.
— Спешно значи. Кой ме търси?
Слейп сви рамене и започна да си чопли пъпките.
— Остани с Лейси, става ли?
Слейп не изглеждаше доволен от перспективата.
— Тук ли, сър? — попита.
— Тук.
— Добре, сър.
— Разчитам на теб, така че гледай да не ме разочароваш.
— Няма, сър.
Редман се обърна към Лейси. Той плачеше и насинените му очи приличаха на отворени рани.
— Дай ми писмото. Ще го занеса в кабинета.
Лейси беше мушнал плика в джоба си. Сега го извади неохотно и го подаде на Редман.
— Кажи: „Благодаря“.
— Благодаря, сър.
Коридорите бяха пусти.
Беше време за телевизия и вечерното преклонение пред кутията бе започнало. Момчетата щяха да седят пред големия черно-бял телевизор в Стаята за почивка и да гледат безмозъчните полицейски, геймърски и военни предавания със зяпнала уста и изпразнено от мисли съзнание. Щяха да мълчат като хипнотизирани, докато не видят обещание за насилие или намек за секс. Тогава стаята щеше да избухне в дюдюкания, неприлични подвиквания и окуражителни крясъци, само за да потъне отново в потискащо мълчание по време на диалозите — мълчание, което щеше да продължи до следващия изстрел или до следващата разголена гърда. От далечния край на коридора вече се разнасяше стрелба и музика.
Кабинетът беше отворен, но Секретарката я нямаше. Навярно се бе прибрала вкъщи. Часовникът в стаята показваше осем и деветнадесет. Редман си свери своя.
Телефонът беше затворен. Който и да го бе търсил, се бе уморил да го чака и не му бе оставил никакво съобщение. Редман бе облекчен, че разговорът не е бил достатъчно важен, за да задържи човека на линията, но същевременно изпита разочарование, че няма да поговори с външния свят. Като Робинзон Крузо, мярнал корабно платно, което подминава острова му.
Беше нелепо, все пак не беше затворник. Можеше да излезе оттук, когато си пожелае. Щеше да си тръгне още тази вечер и нямаше да бъде Крузо.