— Добре.
— Искам също да помоля да бъдат монтирани лампи на рампата.
— На рампата?
— Осъзнавам, че искането ми е странно, но тя се чувства много по-щастлива със светлини на рампата.
— Но те често заслепяват актьорите — възрази Калоуей. — Пречат им да виждат публиката.
— Въпреки това… Настоявам да бъдат монтирани.
— Окей.
— Трето: ще ви помоля всички сцени, в които има целувки, прегръдки или друг вид докосване до Констанция да бъдат променени и от тях да бъдат премахнати всякакви форми на физически контакт.
— Всякакви?
— Всякакви.
— Мили боже, защо?
— Съпругата ми не трябва да претоварва с излишни емоции работата на сърцето си, Терънс.
Интонацията, с която произнесе „сърцето“, беше крайно любопитна. Работата на сърцето.
Калоуей улови за миг погледа на Констанция. Имаше чувството, че е получил благословия.
— Да представим ли нашата нова Виола на компанията? — предложи Личфийлд.
— Защо не?
Триото влезе в салона.
Пренареждането на пречкащите се декори и премахването на всякакъв физически контакт беше лесна работа. И въпреки че останалите актьори отначало подходиха подозрително към новата си колежка, естественото й държание и вродената й изисканост скоро спечелиха симпатиите им. Освен това присъствието й означаваше, че представлението ще се състои.
В шест Часа Калоуей обяви почивка, оповести, че генералната репетиция ще започне в осем и им каза да излязат и да се позабавляват поне за час. Трупата се разпръсна шумно, заредена с преоткрития си ентусиазъм по представлението. Това, което допреди половин ден бе приличало на пълна бъркотия, сега започваше да се нарежда добре. Трябваше да се пипнат хиляди неща, разбира се: технически неизправности, костюми, които стояха зле, недостатъци на режисурата. Обичайните неща. Всъщност актьорите отдавна не се бяха чувствали толкова щастливи. Дори Ед Кънингам направи един-два комплимента на Калоуей.
Личфийлд завари Талула да подрежда гримьорната.
— Довечера…
— Да, сър.
— Не трябва да се страхуваш.
— Не се страхувам — отговори Талула. Каква мисъл. Сякаш…
— Може да бъде донякъде болезнено, за което съжалявам. За теб и за всички нас.
— Разбирам.
— Естествено, че разбираш. Ти обичаш театъра също като мен — познаваш парадокса на тази професия. Да играеш живот… а, Талула, да играеш живот… колко необикновено. Знаеш ли, понякога се питам колко дълго мога да поддържам илюзията.
— Това е прекрасно изпълнение — каза тя.
— Така ли мислиш? Наистина ли мислиш така? — Беше окуражен от благосклонния й отговор. Беше толкова измамно — да трябва да се преструваш през цялото време; да симулираш плътта, дишането, живия вид. Благодарен на Талула, той протегна ръка към нея.
— Би ли искала да умреш, Талула?
— Ще ме боли ли?
— Ни най-малко.
— Това ще ме направи много щастлива.
— И би трябвало.
Устата му се залепи за нейната и тя издъхна за по-малко от минута, като се предаде щастливо на настойчивия му език. Той я положи на вехтия диван и заключи вратата на гримьорната със собствения й ключ. Талула щеше да изстине бързо в студеното помещение и щеше да бъде отново на крака, когато публиката пристигне.
В шест и петнадесет Даян Дювал пристигна с такси пред „Елизиум“. Беше тъмна и ветровита ноемврийска вечер, но тя се чувстваше добре; нищо не бе в състояние да я потисне тази нощ. Нито мракът, нито студът.
Мина незабелязано покрай афишите, на които се мъдреха лицето и името й, прекоси празния салон и влезе в гримьорната си. Обектът на желанията й беше там и пушеше цигари.
— Тери.
Задържа се на вратата за миг, за да му даде време да осъзнае, че се е върнала. Той пребледня доста при вида й, затова тя мъничко се намуси. Не й беше лесно да се намуси. Мускулите на лицето й бяха схванати, но ефектът, който постигна, беше задоволителен.
Калоуей изгуби дар слово. Даян определено не изглеждаше добре и ако беше напуснала болницата, за да вземе участие в генералната репетиция, щеше да му се наложи да я разубеди. Беше без грим, а светлорусата й коса се нуждаеше от измиване.