Само Филип бе насочил обвинителен пръст: към самия Луис.
„Ти започна всичко.“ Не бяха ли това думите му? „Ти започна всичко.“
Но как?
Луис застана пред прозореца. Три от малките стъкла бяха счупени от летящи отломки и вятърът фучеше в стаята със заскрежени зъби. Той погледна към скованите от лед води на Сена и зърна някакво движение. Стомахът му се сви.
Странникът беше вдигнал глава и гледаше обезумяло към прозореца. Вечно спретнатите му дрехи бяха раздърпани, а на лицето му беше изписано пълно отчаяние: жалостиво изражение, почти трагично. Или по-скоро имитация на трагедия — болката на актьор. Докато Луис се взираше в него, непознатият вдигна ръце към прозореца — жест, който приличаше на молба за прошка или проява на разбиране, а може би и двете.
Луис отстъпи назад, за да избяга от призива. Това беше прекалено, просто прекалено. И след миг видя как странникът се отдалечава през двора. Превзетата му походка се беше изродила в широки, клатушкащи се крачки. Когато изгуби раздърпаната фигура от поглед, старецът издаде нисък, продължителен стон. Беше разбрал.
— Луис?
Тази наперена, клатушкаща се походка не беше човешка. Беше походката на звяр, научен да върви като човек, но забравил как се прави без господар, който постоянно да имитира.
Беше маймуна.
О, боже, о, боже, това беше маймуна.
— Трябва да видя Филип Лаборто.
— Съжалявам, мосю, но посещенията…
— Въпросът е на живот и смърт.
— Лесно е да се каже, мосю.
Луис реши да рискува с лъжа.
— Сестра му умира. Умолявам ви, проявете състрадание.
— О… ами…
Служителят се поколеба. Луис го притисна още малко.
— Само за няколко минути, колкото да уредим нещата.
— Не могат ли да почакат до утре?
— До сутринта ще е починала.
Не му беше приятно да говори така за Катрин, дори в името на лъжата, но беше важно да види Филип. Ако теорията му беше вярна, историята можеше да се повтори още преди нощта да е свършила.
Бяха събудили Филип от предизвикан с успокоителни сън. Около очите му имаше черни кръгове.
— Какво искаш?
Луис реши, че няма смисъл да продължава с лъжите, приятелят му беше дрогиран и съзнанието му навярно беше достатъчно объркано. По-добре да го изправи пред истината и да види какво ще излезе от това.
— Отглеждал си маймуна, нали?
По лицето на Филип премина сянка на ужас; реакцията настъпи бавно заради упойващите вещества в кръвта му, но беше очевидна.
— Нали?
— Луис… — Изглеждаше ужасно състарен.
— Отговори ми, Филип, моля те, преди да е станало твърде късно. Отглеждаше ли маймуна?
— Беше просто експеримент. Един експеримент.
— Защо?
— Заради твоите истории. Проклетите ти истории. Исках да видя дали наистина са толкова диви. Исках да я очовеча.
— Да я очовечиш.
— И тази курва…
— Натали.
— Тя я прелъсти.
На Луис му прилоша. Не беше предвидил подобен развой.
— Прелъстила е маймуната?
— Курва — каза Филип с безкрайно съжаление.
— И къде е тази маймуна?
— Искаш да я убиеш.
— Нахлула е в апартамента, докато Катрин е била там. Разрушила е всичко, Филип. Сега, когато няма господар, е опасна. Не разбираш ли?
— Катрин?
— Не, на нея нищо ѝ няма.
— Обучена е, няма да я нарани. Наблюдава я тайно. Идва и си отива. Тиха е като мишка.
— А момичето?
— Ревнуваше.
— И затова я уби?
— Навярно. Не знам. Не искам да мисля за това.
— Защо не си им казал? Защо не си се погрижил да убият тази твар?
— Не знам дали е вярно. Вероятно всичко е измислица, една от проклетите ти измислици, поредната история.
На умореното му лице се мярна неприятна лукава усмивка.
— Би трябвало да знаеш какво имам предвид, Луис. Може да е измислена история, нали? Като твоите за Дюпен. С тази разлика, че аз може би я направих истинска за известно време. Не ти ли е хрумвало? Може би аз я направих истинска.
Луис се изправи. Това беше банален дебат: истина или измислица. Едно от двете беше вярно. Животът не е сън.
— Къде е маймуната?
Филип посочи слепоочието си.
— Тук, където никога няма да я намериш — отговори той и се изплю в лицето на Луис. Плюнката се лепна на устната му като целувка.
— Не знаеш какво стори. Никога няма да разбереш.
Луис си избърса устната, а пазачите изведоха затворника от стаята за свиждане, за да го върнат в щастливото му дрогирано забвение. Старецът остана сам в студеното помещение и се замисли за удобното решение на Филип. Той беше намерил убежище в мнимата си вина, беше се затворил на място, където спомените, отмъщението и истината, безумната опустошителна истина, повече нямаше да го тормозят. В този момент мразеше Филип с цялото си сърце. Мразеше го, че е повърхностен и страхлив, за какъвто винаги го беше смятал. Филип не беше създал по-добър свят за себе си, беше си създал скривалище, което беше лъжа като лятото на 1937. Никой не можеше да живее като него, без рано или късно да бъде застигнат от възмездие — и ето го и него.