— Няма ли да се размърдаш, гадино? — изкрещя тя, за да надвика шума на бурята. Дъждът плющеше по земята и по темето ѝ. Косата ѝ беше залепнала за главата. — Хайде! Хайде! Хайде!
Понито отказваше да помръдне. Беше подбелило очи от страх. И колкото повече гърмеше и трещеше, толкова по-упорито се запъваше. Вбесена, Гуен го плесна по задницата малко по-силно от необходимото. Понито направи няколко крачки напред, като остави на земята една димяща фъшкия. Все пак се беше размърдало. Гуен реши да се възползва от ситуацията и да го завлече насила до постройката.
— Топъл обор — обеща му тя. — Хайде, тук е мокро, не искаш да стоиш навън.
Вратата на обора беше открехната. Несъмнено примамлива гледка, рече си Гуен, дори за едно безмозъчно пони. Придърпа кончето на един хвърлей от нея и го принуди да влезе с нова плесница.
Вътре беше сухо и уютно, както бе обещала на проклетото добиче, само въздухът миришеше металически заради бурята. Гуен завърза понито за напречната дъска в бокса и метна едно одеяло върху лъскавия му гръб. Проклета да е, ако го почисти — това беше работа на Амилия. Такава сделка беше сключила с дъщеря си, когато се съгласиха да ѝ купят пони: че тя ще се грижи за него и ще му чисти. И в интерес на истината, момичето беше спазило обещанието си до голяма степен.
Понито продължаваше да е паникьосано. Тропаше с копита и въртеше очи като лош актьор в трагедия. По устата му имаше пяна. Гуен го погали извинително по хълбока. Беше си изпуснала нервите. Все пак беше в мензис. Сега се разкайваше и се надяваше, че Амилия не е видяла случката през прозореца на детската си стая.
Порив на вятъра люшна вратата на обора и я затвори. Звукът на дъжда внезапно притихна. В помещението стана тъмно.
Понито спря да тропа. Тя спря да го гали. Всичко спря: дори сърцето ѝ. От балите сено зад гърба на Гуен се надигна една два пъти по-висока фигура. Жената не видя гиганта, но вътрешностите ѝ се разбунтуваха. „Проклет мензис“, помисли си тя, докато разтриваше долната част на корема си с бавни въртеливи движения. Обикновено ѝ идваше като по часовник, но този месец беше избързал с един ден. Трябваше да се върне в къщата, за да се почисти и преоблече.
Роухед се изправи и погледна към задната част на врата на Гуен Никълсън. Можеше да я убие с една-единствена захапка. Но беше изключено да я докосне; не и днес. Тя беше в цикъл; надушваше го и от мириса му се повдигаше. Менструалната кръв беше забранена: никога не нападаше жена, отровена от нейното присъствие.
Усетила влагата между краката си, Гуен излезе от обора, без да поглежда назад, и изтича под проливния дъжд до къщата, като остави неспокойното пони в тъмната постройка.
Роухед чу затихващите стъпки на жената и затръшването на входната врата. Почака малко, за да се увери, че тя няма да се върне, после се прокрадна до кончето и го сграбчи. Понито започна да рита и да се дърпа, но през живота си Краля бе надвивал далеч по-големи и опасни животни.
Роухед раззина уста. Венците му се обагриха в кръв и зъбите изникнаха от тях като нокти от котешка лапа. Две дузини остри като игли зъби, по два реда на челюст. Те проблеснаха в мрака и захапаха врата на понито. Гъста прясна кръв се изля в гърлото на Роухед и той запреглъща жадно. Горещият вкус на света. Почувства се по-силен, по-умен. Това беше едва първото от многото угощения, които му предстояха: щеше да изяде всичко, което си хареса, и никой нямаше да го спре, не и този път. А когато приключи, ще се отърве от съперниците си за трона, ще ги изпепели в къщите им, ще заколи децата им и ще окичи врата си с червата на техните бебета. Това място беше негово. Земята не им принадлежеше, макар и да бяха покорили пустошта за кратко. Тя беше негова и никой нямаше да му я отнеме, дори свещениците. Този път беше подготвен. Нямаше да го надвият отново.
Увит в сиво-розовите вътрешности на понито, Роухед седна с кръстосани крака на пода и се помъчи да обмисли бъдещата си тактика. Мисленето никога не му се беше удавало особено. Апетитът му беше прекалено голям, по-голям от разума. Той живееше, ръководен от своя глад и от своята сила, а сега бе завладян от примитивен териториален инстинкт, който, рано или късно, щеше да доведе до касапница.
Измина повече от час, докато дъждът намалее.
Рон Милтън започваше да нервничи — недостатък на характера, който му беше спечелил язва и първокласна работа като консултант по дизайна. Никой не можеше да обслужва клиентите по-бързо от него. Той беше най-добрият и ненавиждаше мързела — и в другите, и в себе си. Да вземем тази проклета къща. Бяха обещали, че ще приключат с нея до средата на юли, ще озеленят градината, ще посипят с чакъл алеята и прочие, а ето го сега, два месеца след обявената дата, пред една още негодна за обитаване къща. Половината прозорци нямат стъкла, входната врата липсва, градината прилича на полигон с препятствия, а алеята — на блато.