Това трябваше да бъде неговата крепост; убежище от свят, който го бе направил сприхав и богат. Един рай, далеч от градските проблеми, в който Маги да отглежда рози и децата им да дишат чист въздух. Само че раят не беше готов. И нямаше да бъде чак до пролетта с този проклет темп. Още една зима в Лондон: самата мисъл накара сърцето му да се свие.
Маги застана до него и го подслони под червения си чадър.
— Къде са децата? — попита я Рон.
Тя се намръщи.
— В хотела, на път да побъркат госпожа Блетър.
Инид Блетър бе търпяла лудориите на Деби и Иън в продължение на шест седмици през лятото. Справяше се със завидно спокойствие, понеже и тя самата бе имала деца. Но и нейната веселост си имаше граници.
— По-добре да се върнем в града.
— Не. Моля те, нека останем още ден или два. Можем да се върнем в неделя вечер. Искам да отидем на неделната служба по случай празника на жътвата.
Сега беше негов ред да се намръщи.
— По дяволите!
— Това е част от селския живот, Рони. Ако ще живеем тук, трябва да станем част от общността.
Когато беше в лошо настроение, Рон мрънкаше като малко момче. Маги го познаваше толкова добре, че знаеше какви ще бъдат следващите му думи още преди да ги е изрекъл.
— Не искам.
— Нямаме избор.
— Можем да се върнем още тази вечер.
— Рони…
— Какво да правим тук? Децата са отегчени, ти си нещастна…
Лицето на Маги застина в каменно изражение; нямаше да отстъпи от решението си за нищо на света. Рон познаваше това изражение така добре, както тя — неговото мрънкане.
Той се загледа в локвите, които се образуваха в бъдещата им предна градина, неспособен да си представи, че един ден там ще има трева, камо ли рози. Вече всичко му се струваше невъзможно.
— Ти се върни в града, ако искаш, Рони. Вземи и децата. Аз ще остана. Ще се прибера с влака в неделя вечер.
Хитро, рече си той. Да му предложи изход, по-неприятен и от оставането тук. Два дни да се грижи сам за децата в града? Не, благодаря.
— Добре. Ти печелиш. Ще отидем на проклетия празник на жътвата.
— Каква саможертва.
— Само да не се наложи да чета молитви.
Амилия Никълсън изтича в кухнята и се строполи пред майка си с пребледняло лице. Зеленият ѝ полиетиленов дъждобран беше оповръщан, по гумените ѝ ботуши имаше кръв.
Гуен извика Дени. Момичето, тяхното малко момиче, трепереше на пода и се мъчеше да каже нещо, но от устата му не излизаше нито звук.
— Какво става?
Дени слезе с трясък по стълбището.
— За бога…
Амилия повръщаше отново. Закръгленото ѝ лице беше посиняло.
— Какво ѝ има?
— Пристигна току-що. По-добре се обади на бърза помощ.
Дени сложи ръка на бузата ѝ.
— В шок е.
— Бърза помощ, Дени… — Гуен сваляше зеления дъждобран и се мъчеше да разхлаби блузата на Амилия. Дени се изправи бавно. Видя двора през мокрото стъкло на прозореца: вратата на обора се отваряше и затваряше от поривите на вятъра. И вътре имаше някого: зърна движение.
— За бога — бърза помощ! — повтори Гуен.
Но Дени не я чуваше. Някой беше в обора му, в неговата собственост, а той имаше стриктен ритуал за неканени гости.
Вратата на обора се отвори отново, сякаш го дразнеше. Да! Някой се отдръпна в тъмното. Нарушител.
Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.
Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше — изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.
Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината…
Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.
Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.