Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.
— Добре. — Той се обърна към сенките. — Излизай! — И вдигна пушката. — Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!
Не се шегуваше.
Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.
„Пипнах ли те, копеле“ — помисли си Дени.
Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.
— Боже!
После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.
Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.
Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.
Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.
Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види — не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.
— Боже, помогни ми.
Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.
Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.
Гуен отвори вратата на хола и се втурна вътре, а чудовището спря да размахва ръце и започна да троши рамката на прозореца. Тя заключи вратата, докато дървесината оттатък се цепеше и съдовете падаха с трясък, после струпа всички холни мебели пред нея. Маси, столове, дори една закачалка за дрехи, въпреки че гигантът щеше да ги направи на трески за броени секунди. Амилия стоеше на колене там, където я бе оставила, и наблюдаваше действията ѝ безизразно.
Добре, повече нищо не можеше да направи. А сега — на горния етаж. Гуен грабна дъщеря си, която този път ѝ се стори лека като перце, и хукна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна до средата на стълбището, трясъците в кухнята внезапно секнаха.
Жената изгуби връзка с реалността. На втория етаж всичко беше тихо и спокойно. По первазите на прозорците се събираше прах, цветята вехнеха бавно; животът в къщата продължаваше, сякаш нищо не се бе случило.
— Сънувам — каза си тя. Да, за бога: сънуваше.
Гуен влезе в спалнята, седна на леглото, което бе делила с Дени цели осем години, и се опита да премисли нещата.
Беше я споходил някакъв отвратителен менструален кошмар, някаква излязла от контрол фантазия за изнасилване. Тя остави Амилия върху розовия пухен юрган (Дени мразеше розово, но го търпеше заради нея) и погали влажното ѝ чело.
— Сънувам.
Тогава в стаята притъмня и Гуен вдигна очи, като знаеше предварително какво ще види.
Кошмарът беше там, на прозореца: висеше на рамката му като чудовищен акробат с разперени ръце и се наслаждаваше на ужасената ѝ физиономия, като показваше и скриваше противните си зъби.
Гуен грабна Амилия от леглото и се хвърли към вратата. Стъклото зад гърба ѝ се пръсна и в спалнята нахлу студен въздух. Чудовището идваше.
Тя изскочи на площадката и се устреми към стълбището, а Роухед я последва миг по-късно: втурна се с наведена глава през вратата на спалнята, отворил уста като тунел. Огромното му туловище изпълни тясната площадка, той изрева и посегна към безмълвния товар в ръцете ѝ.
Гуен не можеше да го надбяга, не можеше да го пребори. Ръчищата му сграбчиха Амилия с лекота и я дръпнаха.
Детето изпищя и се откъсна от обятията на майка си, като остави по лицето ѝ четири дълбоки резки от нокти.