Гуен залитна назад, зашеметена от немислимата гледка пред себе си, и се катурна по стълбището. Докато падаше, видя как чудовищните зъби захапват разплаканото, застинало като на кукла лице на Амилия. После главата ѝ се блъсна в перилата и вратът ѝ се счупи. Когато се изтърколи по оставащите шест стъпала, вече беше мъртва.
До вечерта нивото на дъждовното езеро на дъното на падината спадна, но улицата все още се намираше под няколко сантиметра вода. Спокойната ѝ повърхност отразяваше небето. Красива, но неприятна гледка. Преподобният Кут напомни тихо на Деклан Юън да докладва запушените отводнителни канали на Окръжния съвет. Напомняше му го за трети път и Деклан се изчерви.
— Съжалявам, аз…
— Добре. Няма проблем, Деклан. Но наистина трябва да бъдат отпушени.
Погледът му стана празен. Беше се сетил нещо.
— Разбира се, есенните валежи винаги ги задръстват отново.
Кут махна с ръка, сякаш искаше да каже, че не е важно дали и кога Съветът ще почисти каналите, после мисълта изчезна. Занимаваха го по-належащи проблеми. Първо, неделната проповед. Второ, причината, поради която не можеше да се съсредоточи върху написването на проповедта тази вечер. Днес във въздуха имаше нещо тревожно; нещо, което го караше да зацикля над всяка записана дума. Кут отиде до прозореца, обърна гръб на Деклан и започна да чеше дланите си. Сърбяха го: сигурно пак го нападаше екзема. Ех, да можеше да говори; да намери думи, с които да опише какво го измъчва. Никога през четиридесет и пет годишния си живот не се бе чувствал по-неспособен да общува и никога не му се бе струвало по-важно да поговори с някого.
— Да тръгвам ли? — попита Деклан.
Кут поклати глава.
— Остани още малко. Ако не възразяваш.
Той се обърна към клисаря. Деклан Юън беше двадесет и девет годишен, въпреки че лицето му изглеждаше по-възрастно. Обикновено, бледо лице с преждевременно оредяла коса.
„Как ли ще реагира това прилично на яйце лице на моето откровение? — запита се Кут. — Сигурно ще се изсмее. Затова не мога да намеря думи; защото не искам. Страхувам се, че ще изглеждам глупаво. Ето ме и мен, един свещеник, отдаден на християнските мистерии. За пръв път от четиридесет години имам истинско прозрение, може би дори откровение, и се страхувам, че ще ми се присмеят. Глупак си ти, Кут, пълен глупак.“
Той си свали очилата. Безизразната физиономия на Деклан се превърна в размазано петно. Така нямаше да види как му се присмиват.
— Деклан, тази сутрин имах нещо, което мога да опиша само като… като… божие благоволение.
Деклан не каза нищо, размазаното петно не помръдна.
— Не знам как да го обясня… речникът ни се оказва беден, когато стане дума за нещо подобно… но честно, никога не съм имал толкова категорична и недвусмислена манифестация на…
Кут млъкна. Бог ли имаше предвид?
— Бог — каза той, без да е сигурен, че това е правилната дума.
Деклан мълчеше. Кут рискува да си сложи отново очилата. Яйцето беше непокътнато.
— Можеш ли да го опишеш? — попита клисарят с все така невъзмутимо изражение.
Кут поклати глава; цял ден се беше мъчил да намери точните думи, но всички фрази му се струваха банални.
— Какво представляваше? — настоя Деклан.
Не разбираше ли, че това не може да се изрази с думи? „Трябва да опитам — каза си Кут, — трябва.“
— Бях пред олтара след сутрешната молитва… — започна той, — когато усетих, че през мен преминава нещо. Нещо подобно на електричество. Накара косата ми да се изправи. Буквално.
Завладян от спомена, Кут прокара пръсти през късата си коса. Беше щръкнала като сиво-червеникава житна нива. И онези вибрации в слепоочията, белите дробове и слабините. На практика беше получил ерекция. Как да сподели това с Деклан? Беше стоял пред олтара с такава силна ерекция, че сякаш откриваше наново удоволствието от похотта.
— Не казвам… Не мога да твърдя, че беше нашият Господ Бог.
(Въпреки че му се искаше; искаше да вярва, че именно неговият Бог е бил Господарят на ерекцията.)
— Дори не мога да твърдя, че беше благочестиво. Но нещо се случи днес. Почувствах го.
Изражението на Деклан беше все така непроницаемо. Кут остана загледан в лицето му, чакаше да види неговото презрение.
— Е? — попита след малко.
— Какво?
— Няма ли да кажеш нещо?
Яйцето се намръщи за момент, черупката му се набръчка. После каза почти шепнешком:
— Господ да ни е на помощ.
— Какво?
— И аз го почувствах. Не беше точно както го описваш, не беше като токов удар. Но усетих нещо.
— А защо Господ да ни е на помощ, Деклан? Страхуваш ли се от нещо?