Рон не беше пищял през целия си живот. Винаги беше смятал, че писъците са присъщи само на другия пол. Но когато видя как чудовището се изправя и отхапва главата на сина му, откри, че пищи с всичка сила.
Роухед чу писъка и се обърна спокойно. Очите на мъжа и на звяра се срещнаха. Погледът на Краля прониза Милтън като копие, смрази го и го прикова на място. Магията беше нарушена от гласа на Маги, който прозвуча като погребална песен.
— Ооо… нее!
Рон се освободи от погледа на чудовището и се втурна към колата, към сина си. Но Роухед се беше възползвал от колебанието му, за да се наслади на момента, и вече се отдалечаваше, стиснал кървящата си жертва със зъби. Бризът улови няколко капки от кръвта на Иън и ги запрати назад към мъжа, който усети как се посипват по лицето му като нежен душ.
Деклан стоеше до олтара и слушаше бученето. То продължаваше. Рано или късно щеше да се наложи да отиде до източника на звука и да го унищожи, дори това да го убиеше. Новият му господар щеше да го поиска. Но той го очакваше и мисълта, че може да умре, не го тормозеше. През последните няколко дни беше осъзнал, че има желания, които таи в себе си (неизречени, дори непомислени) от години.
Беше изпитал неописуема радост от урината на чудовището. Щом това преживяване, което някога би го отвратило, се оказа толкова хубаво, как ли щеше да му се стори смъртта? Все пак не умираш всеки ден. А ако направеше така, че да загине от ръката на Роухед, тази голяма воняща ръка, нямаше ли това да е най-рядкото от всички преживявания?
Деклан погледна към олтара и към останките от огъня, който полицията беше угасила. Бяха го потърсили след смъртта на Кут, но той разполагаше с дузина скривалища, които никога нямаше да намерят. А и те не го търсиха дълго. Имаха по-голяма риба за ловене. Деклан откъсна шепа страници от „Хвалебствени песни“ и ги хвърли във влажната пепел. Свещниците бяха деформирани от пламъците, но все още се разпознаваха. Кръстът беше изчезнал — изгорял или отнесен от някой полицай с ловки пръсти. Той откъсна още страници с химни и запали кибритена клечка. Старите песни пламнаха лесно.
Рон Милтън опитваше вкуса на сълзите си — вкус, който беше забравил. От години не беше плакал, особено пред други мъже. Но вече не му пукаше, тези копелета полицаите и без това не бяха хора. Слушаха задъхания му разказ и просто го гледаха и кимаха като идиоти.
— Господин Милтън, поискахме мъже от полицейските участъци на седемдесет километра околовръст — рече любезното лице с разбиращия поглед. — Хълмовете се претърсват щателно. Ще го пипнем, каквото и да е това чудовище.
— Взе детето ми, не разбирате ли? Уби го пред очите ми…
Май не схващаха колко ужасно е станалото.
— Правим каквото можем.
— Не е достатъчно. Това нещо… то не е човек.
Айвънхоу, полицаят с разбиращите очи, знаеше отлично какво има предвид.
— Скоро ще пристигнат хора от Министерството на отбраната. Докато не видят уликите, не можем да направим нищо повече — каза той. После добави: — Парите са държавни, сър.
— Проклет идиот! Какво значение има колко ще струва убийството му? Това не е човек. Това е дявол от ада!
Съчувствието в очите на Айвънхоу изчезна.
— Ако идваше от ада, сър, не мисля, че щеше да се справи толкова лесно с преподобния Кут.
Кут — ето кой му трябваше. Защо не се бе сетил по-рано? Кут.
Рон не беше особено набожен. Но не страдаше от предразсъдъци и сега, когато беше видял противника на Бог или поне някой от войнството му, беше готов да промени възгледите си. Щеше да повярва в каквото и да било, стига това да му даде оръжие срещу Дявола. Трябваше да се добере до Кут.