Нападна Рон без предупреждение. Сграбчи го за гърлото и го събори на пода. Пръстите му се устремиха към очите на Милтън, зъбите му защракаха в опит да го захапят за носа.
Рон се изненада колко слаби бяха собствените му ръце. Защо беше отхвърлил идеята на Маги да играе скуош? Защо мускулите му бяха толкова немощни? Ако не внимаваше, този човек щеше да го убие.
Внезапно през западния прозорец нахлу светлина, ярка като зора посред нощ. Последва я хор от писъци. Беше заревото на пожар, неизмеримо по-голям от огъня пред олтара. Въздухът стана сух; витражът затрепери.
Деклан се разсея за момент и Рон премина към действие. Натисна брадичката му нагоре, пъхна коляно под торса му и ритна силно. Врагът му отлетя назад, той се изправи, сграбчи го за косата и го заудря с юмрук в безумното лице. От носа на копелето шурна кръв, хрущялът се счупи, но Рон продължи да го млати, докато не разкървави собствените си пръсти. Едва тогава пусна Деклан, който се свлече на пода.
Набожност гореше.
Роухед беше палил пожари и преди, много пожари. Бензинът беше ново оръжие, но той му хвана цаката за нула време. Номерът беше да раниш кутиите на колела, а това беше лесно. Правиш им рана отстрани и кръвта им шурва — кръв, от мириса на която го заболяваше главата. Кутиите бяха лесни жертви — строени на тротоара като волове на заколение. Роухед се развилия между тях, кръвта им плисна по Главната улица и той я запали. Потоци от течен огън наводниха градините и заляха праговете. Сламените покриви пламнаха, дървените къщи ги последваха. Пожарът обхвана цялото село за броени минути.
Рон свали мръсното покривало от олтара на „Сейнт Питър“, като се стараеше да не мисли за Деби и Маргарет. Полицаите щяха да ги отведат на безопасно място. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача, тя беше по-важна в момента.
Под парчето плат имаше голяма кутия с грубо резбована повърхност. Той не обърна внимание на резбата, чакаха го по-важни неща. Звярът вилнееше отвън. Чуваше победоносните му ревове и гореше от нетърпение да отиде при него. Да го убие или да бъде убит. Но първо кутията. В нея беше затворена някаква сила; сила, от която в момента му се изправяше косата и получаваше болезнена ерекция. Тя изпълваше плътта му с радостна възбуда, с щастието на влюбен. Рон сложи ръце върху дървената повърхност и през тях премина нещо като токов удар, чак ставите го заболяха. Той падна по гръб и си помисли, че ще загуби съзнание, но силната болка отшумя за секунди.
Трябваше да намери нещо, някакъв инструмент, с който да отвори кутията, без да я докосва с голи ръце.
Обзет от отчаяние, мъжът уви едната си ръка с парче от покривалото и бръкна в огъня, за да извади един пиринчен свещник. Горещината плъзна по ръката му и платът започна да пуши. Рон се върна при олтара и го заудря като бесен, докато дървото не се разцепи. Ръцете му изтръпнаха и станаха безчувствени — дори горещият свещник да беше направил мехури на дланите му, вече нямаше как да ги усети. А и какво значение имаше? На няколко сантиметра от него лежеше оръжие, трябваше само да го вземе. Членът му пулсираше, топките го боляха от желание.
— Ела при мен — чу се да казва, — хайде, хайде. Ела при мен. Ела.
Викаше това съкровище в прегръдките си, сякаш то беше момиче, което иска да вкара в леглото си и да обладае.
Дървената повърхност се трошеше. Задъхан от усилието, Рон откърти няколко по-големи парчета с основата на свещника.
Олтарът беше кух, точно както беше очаквал.
И празен.
Съвсем празен, ако не се брои един объл камък с размерите на малка футболна топка. Това ли беше наградата му? Не можеше да повярва колко незначително изглежда. И все пак въздухът продължаваше да е зареден с електричество; все пак кръвта му продължаваше да кипи. Той бръкна в дупката, която беше направил, и извади реликвата.
Отвън Роухед ликуваше.
Рон претегли камъка с безчувствената си ръка и пред очите му проблеснаха картини. Труп с горящи крака. Кошара в пламъци. Куче, което тича по улицата и се търкаля като жива огнена топка. Ето какво го очакваше навън.
И виновникът за пожара, срещу когото трябваше да се изправи с този камък.
Беше се доверил на Бог, беше разчитал на него половин ден, а Той го беше прекарал. Та това беше камък — просто шибан камък. Рон го въртеше отново и отново в ръцете си, мъчеше се да открие някакъв смисъл във вдлъбнатините и издатините му. Може би не беше обикновен камък? Пропускаше ли нещо?
Зад вратата в другия край на църквата се разнесоха звуци: трясък, вик, пращенето на огън. После в залата нахлуха със залитане двама души, съпроводени от дим и вопли.