— Подпали селото — каза един познат глас. Беше любезният полицай, който не вярваше, че чудовището е демон от ада. Опитваше се да говори спокойно, навярно заради спътницата си — госпожа Блетър от хотела, която стоеше до него по скъсана нощница. Гърдите ѝ бяха изложени на показ и подскачаха в такт с риданията ѝ, но тя явно не осъзнаваше, че е гола, дори не знаеше къде се намира.
— Бог да ни е на помощ — рече Айвънхоу.
— Тук няма никакъв шибан бог — чу се гласът на Деклан. Клисарят се надигна от земята и тръгна с несигурни крачки към новодошлите. Рон не можеше да види лицето му, но беше сигурен, че е неразпознаваемо. Госпожа Блетър го заобиколи и се втурна към олтара. Беше венчана тук, на мястото, на което Деклан беше запалил огън.
Рон не можеше да откъсне очи от тялото ѝ.
Беше възпълна, с провиснали гърди и толкова голям корем, че сигурно не можеше да види влагалището си от него. Но той беше надървен, главата му се въртеше…
И държеше нейно изображение. Боже мой, да: тя беше живият еквивалент на онова, което държеше. Жена. Камъкът всъщност беше статуетка на жена, една Венера, по-дебела и от госпожа Блетър, с корем, подут от деца, гърди като планини и влагалище, прилично на долина, което започваше от пъпа ѝ и се отваряше безсрамно към света. През цялото време жителите на Набожност се бяха кланяли на една скрита под покривалото богиня.
Рон слезе от олтара и хукна по пътеката, като изблъска настрани госпожа Блетър, полицая и лунатика.
— Не излизай навън! — обади се Айвънхоу. — То е там, пред църквата.
Рон стискаше здраво богинята, усещаше тежестта ѝ в ръцете си и черпеше увереност от нея. Зад гърба му клисарят извика предупредително към своя господар. Да, предупреждаваше го да се пази.
Той отвори с ритник вратата. Огънят беше навсякъде. Кошара в пламъци, труп с горящи крака (беше пощенският началник), бягащо куче с овъглена козина. И силуетът на Роухед на фона на огнените езици. Звярът се обърна към него. Може би беше чул предупрежденията, които крещеше Деклан, но по-вероятно беше разбрал, беше усетил по някакъв начин, че жената е била открита.
— Ето ме! — извика Рон. — Аз съм тук! Тук съм!
Роухед се запъти към него със спокойната походка на победител, който се наслаждава на триумфа си. Рон беше обзет от съмнения. Защо чудовището се приближаваше така нехайно? Не се ли боеше от оръжието, което той държеше?
Не беше ли видяло, не беше ли чуло, че го предупреждават?
Освен ако…
Мили боже!
Освен ако Кут е сбъркал. Освен ако той държеше най-обикновен, напълно безполезен камък.
И тогава го сграбчиха за гърлото.
Лунатикът.
— Шибаняк — процеди в ухото му Деклан.
Рон гледаше безпомощно как звярът се приближава, а лудият закрещя:
— Ето го! Хвани го! Убий го! Ето го!
Натискът върху гърлото на Рон внезапно изчезна, той хвърли поглед през рамо и видя, че Айвънхоу влачи ненормалника към стената на църквата. Разбитата уста на клисаря продължаваше да крещи:
— Ето го! Ето!
Рон погледна отново към Роухед: звярът беше изминал разстоянието, което ги делеше; нямаше време да се защити, като вдигне камъка пред себе си. Но Роухед не се интересуваше от него — Деклан беше този, когото подушваше и чуваше. Айвънхоу пусна клисаря, а огромната ръка на чудовището се пресегна покрай Рон и сграбчи лунатика. Гледката, която последва, беше прекалено ужасна. Той извърна очи, за да не вижда ръцете, които разкъсваха Деклан, но чу как нечленоразделните молби се превръщат в крясъци на недоверие и агония. А когато погледна пак, по земята и стената вече нямаше нищо човешко…
… И Роухед се обръщаше, за да го разкъса по същия начин. Голямата глава се завъртя към Рон, страховитата паст зейна и той видя как огънят е наранил звяра. Възторгът от разрушенията го бе направил невнимателен — пламъците бяха изгорили лицето и горната част на торса му. Козината беше опърлена, гривата приличаше на стърнище, плътта от лявата страна на лицето му беше почерняла и покрита с мехури, а очните ябълки плуваха в слуз и сълзи. Ето защо беше последвал гласа на Деклан и го беше подминал — Роухед едва виждаше.
Но сега трябваше да го види. Трябваше.
— Тук… тук… — каза той. — Ето ме!
Звярът го чу. Невиждащите му очи се помъчиха да го фокусират.
— Тук! Тук съм!
В гърдите на Роухед се надигна ръмжене. Изгореното му лице го болеше; искаше да се махне оттук, да се скрие на хладно в някоя брезова горичка и да се излегне под лунната светлина.
Замъгленият му поглед попадна върху камъка, който човешкото същество прегръщаше като бебе. Не можеше да го види ясно, но все пак го позна. Този образ изгаряше съзнанието му. Измъчваше го и го вбесяваше.