Беше само символ, разбира се; символ на сила, не самата сила. Но за съзнанието на звяра нямаше разлика. За него камъкът беше онова, от което най-много се страхуваше — кървящата жена, зейналата дупка, която поглъща семе и изплюва деца. Тази жена, тази дупка, беше самият живот, безкрайното плодородие. И това го ужасяваше.
Роухед отстъпи назад и червата му се изпразниха. Страхът на лицето му вдъхна кураж на Рон. Възползвайки се от моментното си предимство, той тръгна към отстъпващия звяр и забеляза, че Айвънхоу събира съюзници около себе си — въоръжени фигури в края на полезрението му, нетърпеливи да нападнат подпалвача.
Силите му го напускаха. Камъкът, който беше вдигнал високо над главата си, натежа в ръцете му.
— Хайде — рече той на събиращите се селяни. — Хайде, убийте го! Убийте…
Те се спуснаха след гиганта още преди да е довършил.
Роухед не ги видя веднага, но ги надуши; сълзящите му очи не изпускаха от поглед жената.
Зъбите му изскочиха от отворите във венците. Миризмата на хора го обгърна, прииждаше от всички посоки.
Паниката надви за момент суеверията му и той замахна към Рон, пренебрегвайки камъка. Нападението беше неочаквано. Ноктите се забиха в скалпа на изненадания мъж и по лицето му шурна кръв.
Тълпата се затвори около звяра. Белите слаби човешки ръце се устремиха към тялото му. Юмруци заблъскаха по гърба му, нокти задраха кожата му.
Някой сряза с нож ахилесовите му сухожилия. Роухед пусна Рон и воят му разтърси небесата. Пред изгорените му очи затанцуваха звезди, той се просна по гръб и гръбнакът му изпука. Хората се скупчиха върху падналото на улицата тяло и го обездвижиха с тежестта си, бяха твърде много. Роухед отхапа няколко пръста, откъсна няколко лица, но вече нищо не можеше да спре селяните. Омразата им беше стара, помнеха я с костите си.
Той продължи да се бори, но разбра, че смъртта е неизбежна. Този път нямаше да има възкресение, нямаше да прекара векове под земята, докато потомците им го забравят. Щеше да умре окончателно, да престане да съществува.
При тази мисъл Роухед притихна и погледна към дребния баща. Очите им се срещнаха за втори път, откакто бе убил момчето. Но сега погледът на звяра нямаше силата да вцепенява. Той разбра, че е победен, и лицето му стана безизразно като луната миг, преди Рон да стовари камъка между помръкналите му очи. Черепът беше мек: костта хлътна и по улицата плисна мозък.
Краля издъхна. Умря внезапно, без погребална церемония или празничен ритуал. Отиде си завинаги. Без стон и плач.
Рон остави камъка там, наполовина заровен в лицето на звяра. Изправи се уморено и се опипа по главата. Скалпът му висеше и пръстите му се плъзнаха по оголената кост. Кръвта не спираше да тече, но той не се уплаши — имаше достатъчно ръце, които да го подкрепят, ако припадне.
Никой не забеляза, но когато Роухед умря, пикочният му мехур се изпразни. Димящата в студения въздух струя закриволичи надолу по пътя. Пенестият ѝ нос душеше наляво-надясно, урината търсеше къде да се изтече. След метър или два намери канавката и продължи да пътешества по нея, докато не попадна на пукнатина в асфалта, която я отведе в гостоприемната земя.
Изповедта на савана
(на един порнограф)
Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност… или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.
Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.
От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.
Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден — образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега — седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на „Света Мария Магдалена“ и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.