Нищо не можеше да направи. Сега животът му беше техен — да му се присмиват и да го плюят, а може би и да изпитат един-два нервни момента, докато разглеждат снимките му и се чудят дали и самите те не са прекарали някоя разюздана нощ с това момче.
Нека задържат всичко. Много им здраве. Отсега нататък Гевин щеше да живее извън закона, защото законите защитават личната собственост, а той вече не разполагаше с такава. Те щяха да му вземат всичко — вече нямаше дом, нямаше нищо, което да нарече свое. Дори страх нямаше, колкото и да е странно.
Обърна гръб на улицата и на къщата, в която бе живял четири години, и изпита нещо близко до облекчение; почувства се щастлив, че са му отнели окаяния живот, който бе водил.
Два часа по-късно, на няколко километра оттам, Гевин се спря, за да провери съдържанието на джобовете си. Носеше кредитна карта, почти сто лири в брой, малка колекция от снимки — няколко на родителите и сестра си, но предимно свои, — часовник, пръстен и златен синджир на врата си. Щеше да е опасно да използва картата, сигурно вече бяха предупредили банката. Най-добре да заложи пръстена и синджира и после да замине на север. В Абърдийн имаше приятели, които щяха да го скрият временно.
Но първо — Рейнолдс.
Отне му час да намери дома на Кен Рейнолдс. Не беше ял от почти двадесет и четири часа и стомахът му изкъркори, докато стоеше пред сградата. Каза му да кротува и се вмъкна вътре. Интериорът не изглеждаше толкова впечатляващ на дневна светлина. Килимът на стълбището беше износен, а боята на перилата — изтъркана.
Качи се на третия етаж, без да бърза, и потропа на вратата на Рейнолдс.
Никой не му отвори, не чу и шум от движение във вътрешността на апартамента. Рейнолдс, разбира се, му беше казал да не се връща: „Няма да съм тук“. Беше ли предвидил последствията от освобождаването на онова чудо?
Гевин почука отново и този път чу някой да диша от другата страна на вратата.
— Рейнолдс — каза той, като се притисна към нея. — Чувам те.
Думите му останаха без отговор, но вътре имаше някого, беше сигурен в това. Гевин удари с длан вратата.
— Хайде, отвори. Отваряй, копеле!
Изминаха няколко секунди и един приглушен глас каза: „Върви си“.
— Искам да поговорим.
— Махай се, казах ти. Върви си. Нямам какво да ти кажа.
— Дължиш ми обяснение, за бога. Ако не отвориш шибаната врата, ще извикам някого, който да го направи вместо теб.
Беше блъф, но Рейнолдс отговори:
— Не! Чакай. Чакай.
В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна. От тъмнината в апартамента надникна покрито със струпеи лице. Беше Рейнолдс, само че небръснат и с измъчен вид. Миришеше на пот дори през тясната пролука и беше облечен в изцапана риза и пристегнат с плетен колан панталон.
— Не мога да ти помогна. Върви си.
— Изслушай ме само. — Гевин натисна вратата и мъжът се оказа прекалено изтощен или твърде пиян, за да му попречи да влезе. Той залитна назад и отстъпи в тъмния коридор.
— Какво става тук, по дяволите?
Апартаментът миришеше на развалена храна. Въздухът направо смърдеше.
Рейнолдс го остави да затвори вратата и извади нож от мръсния си панталон.
— Не се опитвай да ме измамиш. Знам какво си направил. Много хубаво. Много умно.
— За убийствата ли говориш? Не бях аз.
Рейнолдс размаха заплашително ножа.
— Колко кръвопролития бяха нужни? — попита той със сълзи в очите. — Шест? Десет?
— Не съм убил никого.
— Чудовище.
Гевин осъзна, че мъжът държи ножа за писма, който беше оставил онази вечер в банята. Рейнолдс пристъпи към него: несъмнено смяташе да го използва. Гевин се отдръпна и страхът му явно окуражи стареца.
— Беше ли забравил какво е усещането да си от плът и кръв?
Човекът се беше побъркал.
— Виж… дойдох просто да поговорим.
— Дойде, за да ме убиеш. Мога да те изоблича… затова дойде да ме убиеш.
— Знаеш ли изобщо кой съм? — попита Гевин.
Рейнолдс се подсмихна.
— Не си онова педерастче. Изглеждаш като него, но не си.
— За бога… Аз съм Гевин… Гевин.
Искаше да му обясни всичко, преди мъжът да го е заколил, но не намираше подходящите думи.
— Гевин, сети ли се? — беше единственото, което успя да каже.
Рейнолдс се поколеба за момент, като се взираше в лицето му.
— Потиш се — рече той и опасните искри в очите му изчезнаха.