Идваше от съседната баня и вече не беше шум от течаща вода, а само плискане. Явно някой беше проникнал в квартирата и сега се къпеше във ваната. Гевин прегледа наум краткия списък с възможни натрапници — малкото хора, които знаеха, че е тук. Можеше да е Пол, начинаеща мъжка проститутка, която бе спала на пода му преди две нощи. Можеше да е дилърът Чинк или едно момиче от долния етаж, май се казваше Мишел. Кого се опитваше да заблуди? Нито един от тях не би разбил ключалката му, за да влезе. Знаеше много добре кой е в банята. Просто се наслаждаваше на процеса на елиминиране, докато стесни възможностите до една-единствена.
Нетърпелив да се срещнат отново, Гевин изпълзя от завивките, които го обгръщаха като втора кожа. Студеният въздух накара голото му тяло да настръхне, а предизвиканата от съня ерекция — да спадне. Докато пресичаше стаята, за да вземе висящия на вратата халат, той зърна отражението си в огледалото: стопкадър от филм на ужаса; крехко, превито от студ човече, осветено от дъждовна светлина. Образът му сякаш потрепваше, толкова нематериален беше.
Гевин се загърна в халата — единствената му купена наскоро дреха — и отиде до банята. Шумът беше престанал. Той натисна дръжката и бутна вратата.
Неравният линолеум беше леденостуден под краката му: искаше да види набързо приятеля си и да се мушне отново в леглото. Но дължеше на изтормозеното си любопитство нещо повече от това: имаше въпроси.
Светлината, която влизаше през матираното стъкло на прозореца, беше намаляла значително през трите минути, откакто беше буден — приближаването на нощта и дъждовната буря бяха сгъстили сумрака. Ваната беше пълна до преливане, а водата в нея — гладка и тъмна. И този път нищо не наруши повърхността ѝ. Създанието пак се спотайваше на дъното.
Колко време беше минало, откакто надникна в една жълто-зелена вана в една жълто-зелена баня? Можеше да се е случило вчера — животът му оттогава насам се бе превърнал в една дълга нощ. Той погледна във водата. Статуята беше там, свита като преди и заспала. Беше напълно облечена, сякаш не бе имала време да си свали дрехите, преди да се скрие. По плешивата ѝ глава сега имаше буйна коса, а чертите ѝ бяха почти завършени. Лицето ѝ вече не приличаше на изрисувано, беше като живо и притежаваше неговата красота. Съвършено оформените ѝ ръце почиваха, скръстени върху гърдите ѝ.
Нощта напредна. Гевин нямаше какво да прави, освен да наблюдава съня ѝ, и скоро това му дотегна. Статуята го беше проследила дотук, така че едва ли щеше да избяга, можеше спокойно да се върне в леглото. Отвън дъждът беше забавил трафика до пълзене, имаше катастрофи, понякога фатални: прегрели двигатели и спрели сърца. Гевин се заслуша в уличните шумове и заспа. Жаждата го събуди по средата на нощта: беше сънувал вода и сега чу пак плискане. Създанието се измъкна от ваната, натисна дръжката и отвори вратата.
Ето го и него. Стоеше на прага, едва различимо под идващата от улицата светлина.
— Гевин? Буден ли си?
— Да — отговори той.
— Ще ми помогнеш ли? — попито съществото. В гласа му нямаше и следа от заплаха, това беше братска молба: просто роднина, който моли за помощ.
— Какво искаш?
— Време е за лечение.
— Лечение?
— Светни лампата.
Гевин включи нощната лампа и погледна застаналата на вратата фигура. Ръцете ѝ вече не бяха скръстени на гърдите ѝ и той видя, че там има ужасяваща огнестрелна рана. В плътта зееше дупка и се виждаше безцветната ѝ вътрешност. Кръв, разбира се, нямаше: статуята никога нямаше да има такава. От това разстояние не се виждаха и никакви вътрешни органи — нищо, което да напомня поне малко на човешка анатомия.
— Всемогъщи боже! — промълви той.
— Преториъс имаше приятели — каза създанието и пръстите му докоснаха ръбовете на раната. Жестът извика в съзнанието на Гевин спомена за една висяща на стената в майчиния му дом картина: светото сърце на Исус Христос се рее в гърдите му, а пръстите му сочат агонията, която е преживял, и сякаш казват: „Направих го заради теб“.
— Защо не си мъртъв?
— Защото все още не съм жив.
„Все още: запомни това“, помисли си Гевин. В думите се съдържаше намек за тленност.
— Боли ли те?
— Не — отговори тъжно другият Гевин, сякаш жадуваше да изпита болка. — Нищо не усещам. Всички признаци на живот са козметични. Но се уча. — Той се усмихна. — Свикнах да се прозявам и да пърдя.