Но ръката на Чарли задраска трескаво стъклото с нокти, искаше да се добере до света отвън. Изглежда, там имаше нещо повече от хаоса, който той виждаше.
– Искаш да излезеш.
Дланта му се залепи за стъклото и започна да го потупва ритмично като барабанчик, призоваващ невидима армия. Той я отдръпна от прозореца, несигурен как да постъпи. Ако не изпълнеше желанието й, тя можеше да го нарани. А ако отидеше в градината? Какво ще намери там? От друга страна, май нямаше голям избор.
– Добре – рече Чарли. – Отиваме.
В коридора цареше трескаво оживление, граничещо с паника, и никой не му обърна внимание, въпреки че носеше болнична пижама и беше бос. Звъняха звънци и високоговорителите призоваваха един или друг лекар; опечалени хора сновяха от моргата към тоалетните и обратно. Говореше се за ужасни гледки в реанимацията, за десетки момчета без ръце. Чарли вървеше прекалено бързо през тълпата и чуваше само откъслечни фрази. Не искаше да се спира, трябваше да изглежда като човек, който знае отлично къде отива. Отне му известно време да намери изход към градината и дланта му стана нетърпелива. Започна да се свива и разпуска, подтикваше го да побърза. После видя табела – „Към Мемориалната градина на Чейни“ – и зави по един затънтен празен коридор, в дъното на който имаше врата, водеща навън.
В градината беше пълно мъртвило. Нямаше птици; нито една пчела не прехвърчаше от цвят на цвят. Дори докторът беше изчезнал, сигурно го бяха извикали в хирургиите.
Ръката на Чарли изпадна в екстаз. Беше плувнала в пот и кръвта се беше отцедила от нея, оставяйки я бледа като платно. Вече не изглеждаше като част от собственика си. Приличаше на непознато същество, към което Чарли е бил прикрепен по някаква странна приумица на анатомията. Щеше с радост да се отърве от нея.
Тревата беше мокра от росата и тук, в сянката на седеметажната сграда, цареше студ. Беше едва шест и половина сутринта. Птиците сигурно още спяха, а пчелите мързелуваха в кошерите си. Може би в градината нямаше нищо, от което да се страхува, само повехнали рози и ранобудни червеи, които се търкалят в росата. Може би ръката грешеше.
Той навлезе по-навътре в градината и попадна на следите на лекаря – там, откъдето мъжът бе минал, сребристозелената трева изглеждаше по-тъмна. Чак когато стигна до дървото и тревата почервеня, Чарли осъзна, че стъпките няма да завият обратно към болницата.
* * *
Изпаднал в кома, Босуел не усещаше нищо и се радваше от този факт. Мозъкът му осъзнаваше, че е възможно да се събуди, но мисълта бе толкова смътна, че беше лесно да я отхвърли. От време на време под клепачите му проблясваше частица от истинския свят (болезнен и насилствен), после изчезваше. Босуел не го искаше. Не искаше да се връща в съзнание. Знаеше какво го очаква в реалността и се досещаше как ще се чувства, когато е буден.
Чарли вдигна очи към клоните. Дървото бе родило изумителни плодове.
Единият плод беше човешко същество – хирургът с цигарата. Той беше мъртъв, с приклещен в чатала между два клона врат. Нямаше китки. Ръцете му завършваха с овални рани, от които по тревата продължаваха да капят ярки съсиреци кръв. Над главата му бяха пръснати останалите плодове, още по-неестествени. Стотици китки, които обсъждаха оживено тактиката си като глухонеми депутати. Бяха с най-различни цветове и форми и не спираха да тичат и подскачат по люлеещите се клони.
При вида им – толкова многобройни и събрани на едно място – всякакви метафори ставаха излишни. Те бяха това, което бяха – човешки китки. И точно в това се криеше ужасът.
Чарли искаше да избяга, но дясната му китка беше на различно мнение. Тук бяха всичките й последователки, които нямаха търпение да чуят нейните притчи и пророчества. Чарли погледна мъртвия доктор, после ръцете убийци и се сети за Елън, неговата Елън, умъртвена с негова помощ и вече студена. Щеше да ги накара да си платят за това престъпление – всички до една. Докато останалите части от тялото му се подчиняваха, нищо нямаше да го спре да си отмъсти. Едва сега осъзна какъв страхливец е бил – да се опитва да сключи сделка с тумора, пораснал на дясната му ръка. Защото съществата, които виждаше, бяха именно такива – рак, смъртоносна зараза. И нямаха право да съществуват.