„Какъв е звукът...?“
Забрави за гатанките, заповяда си той, докато караше треперещите си крака да правят крачка след крачка. Когато стигна до заветната страна на покрива, се строполи върху бордюра и погледна надолу. Мястото беше идеално за скок. Гледаше към паркинга пред лицето на сградата. Нямаше хора. Чарли се наведе още и кървавите капки от разкъсаното му гърло се устремиха към влажната земя. „Идвам“, каза той на гравитацията и на Елън и си помисли колко хубаво ще бъде да умре – вече няма да се тревожи, че венците му кървят, когато си мие зъбите, няма да се притеснява за нарастващата си талия, нито ще се тормози, че никога няма да целуне по устните красавиците, с които се разминава на улицата. В този момент армията го настигна и се закатери победоносно по краката му.
– Можете да дойдете с мен – каза той на оглупелите от вълнение китки, които се скупчиха върху тялото му, – можете да ме последвате, където и да отида.
„Какъв е звукът...?“ Фразата беше на върха на езика му.
О, да, сега си я спомни. „Какъв е звукът от пляскането на една ръка?“ Беше толкова хубаво да си спомниш нещо, което си се мъчил да изровиш от подсъзнанието си, все едно да намериш дрънкулка, която си мислил за безвръзвратно изгубена. Радостта, че се е сетил, подслади последните му мигове. Той се хвърли в празното пространство и му се стори, че пада цяла вечност, после дойде краят на зъбната хигиена и на младите красавици. Нетърпеливи да догонят Месията, китките го последваха на талази и се размазаха на бетона до него.
За скупчените на прозорците пациенти и сестри гледката беше истинско чудо – по-изумителна и от дъжд от жаби. Сцената предизвика повече страхопочитание, отколкото ужас. Беше баснословна. Но скоро свърши и след минута или две няколко смелчаци дръзнаха да излязат. На паркинга имаше още много за гледане и същевременно нищо. Беше рядък спектакъл, разбира се – ужасяващ и незабравим. Но там не намериха нищо значимо, само остатъци от един малък апокалипсис. И нямаше какво друго да сторят, освен да почистят, като опишат и приберат с неохотни ръце труповете за допълнително проучване. После част от участниците се уединиха за кратка молитва – за обяснение или за сън без сънища. И всички, дори агностиците, бяха изненадани да открият колко е лесно да събереш длани.
Босуел се събуди в самостоятелната си стая в реанимацията. Той се пресегна към звънеца до леглото и го натисна, но никой не се отзова на повикването. Въпреки това в стаята имаше някой – криеше се зад паравана в ъгъла. Беше чул шум от тътренето на крака.
Натисна отново звънеца, но в цялата сграда звъняха звънци и изглежда, никой не отговаряше на повикванията. Босуел се хвана за шкафчето и придърпа тялото си до ръба на леглото, за да огледа по-добре шегаджията.
– Излез – промърмори той през пресъхналите си устни. Но проклетникът не бързаше да излиза. – Хайде... знам, че си там.
Придърпа се още по-близо до ръба и внезапно осъзна, че центърът на равновесието му е драстично променен, че вече няма крака и ще падне от леглото. Протегна ръце, за да не си удари главата в пода... и успя да я опази. Но ударът го остави без дъх. Остана да лежи замаян, като се мъчеше да се ориентира. Какво се бе случило? Къде се бяха дянали краката му, за бога? Къде?
Кървясалите му очи огледаха стаята и се спряха на босите крака, които сега стояха на метър от носа му. На глезените им имаше табелки „За пещта“. Босуел вдигна очи и видя, че това са собствените му крака – бяха отрязани до средата на бедрата, но бяха живи и се движеха. Уплаши се, че са дошли да го наранят, но опасенията му се оказаха напразни. Щом се увериха, че ги е видял, те го зарязаха на пода и тръгнаха да се порадват на свободата си.
Но нима очите му не завиждаха на тази свобода? Не изгаряше ли от желание езикът му да ги последва? Не се ли готвеше всяка негова част да го напусне коварно? В крайна сметка тялото му беше временен съюз на органи. И сега, когато примирието бе нарушено, колко време му оставаше до следващия бунт? Минути? Години?
Уплашен до смърт, Босуел зачака падането на Империята.
Нечовешко състояние
–Ти ли си онзи? – попита Ред, като сграбчи рамото на облечения в мърляво габардинено палто скитник.
– Онзи ли? Кой онзи? – повтори мъжът със спечено от мръсотия лице. Очите му на гризач шареха неспокойно между четиримата наобиколили го младежи. Тунелът, в който го бяха хванали да се облекчава, се намираше на място, където нямаше кой да му се притече на помощ. Те знаеха отлично това; той, изглежда, също. – Нямам представа за какво говориш.